— Хубаво е — тихо каза Дейзи след малко.
— Да — Декстър огледа околността, наслаждавайки се на бриза, който идваше от пристанището. — Сидни е много хубаво място. Но е странно… — той се отнесе замислено.
— Кое? — попита Дейзи. — Архитектурата ли?
Той сви рамене.
— Да — отвърна той. — Всеки път, когато завием зад някой ъгъл и видя прочутата сграда на операта, или когато влезем в някой магазин, в който свири характерната им музика, или пък чуя този австралийски акцент, се чувствам на непознато и екзотично място. Но пък друг път, като сега… — той махна с ръка към тихите улици. — Бихме могли да сме, в който и да е град на света. Поне така ми се струва.
Дейзи му се усмихна.
— Да — отвърна тя. — Много добре те разбирам.
Декстър все още мислеше.
— Може би градовете са като хората. Отвън са различни, но отвътре имат много общо.
— Ооо! Колко дълбокомислено! — закачи го тя. — Това в часовете по психология ли го научи?
Декстър се изчерви и се усмихна.
— Може би — закачливо отвърна той на свой ред.
Известно време двамата вървяха мълчаливо. Изведнъж на Декстър му се прииска този момент да продължи завинаги. Двамата с Дейзи можеха просто да си останат в него, заедно, щастливи, усмихнати, в разбирателство. Но още преди мисълта да се беше оформила в главата му, той със съжаление си даде сметка, че това не е възможно. Скоро, съвсем скоро, щяха да се върнат към грижите в университета, ежедневието, живота…
— Между другото, харесвам семейството ти — каза той, нарушавайки тишината. — В началото се плашех от тях, защото са толкова съвършени. Но след това разбрах, че се карате и спорите като всички други…
Дейзи го погледна.
— Разбира се, че се караме — каза тя. — Ти какво си мислеше? Ние сме като всички останали.
— Да… — изведнъж, докато двамата вървяха из тихите, облени в лунна светлина улици на непознатия познат Сидни, Декстър изпита непреодолима нужда да й каже истината.
„Все някога трябва да й кажа — помисли си той. — Тази работа със Супер Декстър работи засега. Но не може да продължи вечно.“
— Нямам търпение да се запозная с вашите — каза Дейзи, притисна се към него и му се усмихна. — Искам да разбера от кого си наследил това красиво лице и този прекрасен характер. Може да отидем до Ню Йорк преди края на семестъра и да вечеряме с вашите.
Той се усмихна леко.
— Да — отвърна Декстър и си даде сметка, че моментът за истината бе отлетял като есенни листа във вечерния бриз. — Чудесна идея.
Последната вечер, преди да отлетят за Япония, господин Уорд дръпна Декстър настрани след вечерята в хотелския ресторант.
— Искам за малко да поговоря с теб, синко — каза той с обичайния си заповеднически маниер. — С жена ми скоро ще заминем от Сидни, а с теб не сме имали възможност да си поговорим. Нали знаеш, по мъжки.
Декстър трепна. Това не му хареса.
— Разбира се — отвърна той.
Двамата замълчаха, докато Дейзи, Джейсън и госпожа Уорд минаха край тях и продължиха към фоайето. Декстър лепна любезна полуусмивка на лицето си и зачака, готов да отговаря на трудни въпроси за себе си и миналото си.
Вместо това господин Уорд започна да говори за своя живот. Говореше за това как е израснал по света като син на дипломат, за колежанските си години и след това за успешната си кариера в света на големите финансисти.
— Нали разбираш какво искам да ти кажа, момче? — каза той и въпросително погледна Декстър.
— Ами… — Декстър не знаеше какво да каже.
За щастие господин Уорд почти не спря, за да го изчака да му отговори, и продължи нататък:
— Разбираш защо го направих, нали? — каза той. — Парите, хубавата къща… всичко беше заради семейството ми. За Алисия, а след това и за Джейсън и Дейзи. Те са всичко за мен, Декстър. И затова искам да им дам всичко.
Декстър продължаваше да няма представа какво да отговори.
— Това е… страхотно, сър — неуверено каза той. — Сигурен съм, че високо го оценяват.
Господин Уорд кимна и тупна Декстър по рамото.