— Не беше ли срещу дискотеката — каза Джейсън. — Да повървим още малко и… Ей! Я го вижте този!
Декстър проследи погледа на Джейсън и видя висок, млад мъж, който се приближаваше. Беше облечен с овехтели къси панталони и фланелка, която не е била прана поне от година. Мръсните му крака бяха обути в чифт стари джапанки, които му бяха поне два номера по-малки, а в едната си ръка държеше сламена шапка.
— Добър ден, мъжки — поздрави ги той, когато приближи. — Ще помогнете ли? — той протегна шапката си с надежда.
Джейсън хвърли злобен поглед на Декстър.
— Зависи — отвърна той, изпука пръстите си и се приближи към просяка. — Какво ще направиш в замяна? А?
— Виж, не искам проблеми, пич — отвърна просякът и вдигна и двете си ръце, сякаш се предаваше. — Ако не ти се дават дребни, ще си вървя.
— Да. Това ми харесва много повече — съгласи се Джейсън с лицемерна усмивка. — Разкарай смрадливата си, нищожна особа от очите ни и не разваляй приятната вечер.
Декстър трепна от думите на Джейсън. Какво право имаше да се държи толкова грубо с този човек, само защото не беше имал късмета да се роди богат?
— Стига, човече — остро каза той на Джейсън. Декстър бръкна в джоба си и извади смачкана банкнота, обзет от странното чувство, че е участник в сцена от „Принцът и просякът“. — Вземи, човече! Извинявай, че нямам…
— Декстър! — извика Дейзи. — Внимавай!
Декстър погледна през рамо точно навреме, за да види устремения към него лакът. Той се наведе и се размина с най-голямата сила на удара, но въпреки това лакътят го застигна в скулата и го извади от равновесие. За миг Декстър се замая и докато се бореше да се задържи на крака, смътно чу ядосаните викове на Джейсън и уплашените писъци на Дейзи.
Докато главата му се проясни, всичко беше свършило.
— Накъде тръгнаха? — гръмко попита Джейсън, все още стиснал ръце в юмруци. — Ако си знаят интересите, да бягат!
В това време Дейзи, вкопчена в ризата на Декстър, леко го галеше по лицето.
— Декстър! Добре ли си? — хълцаше тя. — Чуваш ли ме?
— Май… май съм добре — Декстър се отърси от последния ефект от удара. — Какво стана?
— Онзи тип мина зад нас и сграбчи чантата ми — каза Дейзи. — Мисля, че щеше да ти вземе портфейла, но ти го видя навреме.
— Сигурно е бил комбина с просяка — вметна Джейсън. — Разделиха се в момента, в който отговорих на ударите им — той се намръщи на пустите улици, а на лицето му се изписа тревога, когато погледна сестра си. — Добре ли си, Дейзи?
— Да — гласът й вече се беше поуспокоил. — За първи грабеж не беше толкова зле — смехът й прозвуча малко насила. — Важното е, че сме добре.
— Нали паспортът ти не беше в чантата? — попита Джейсън.
Дейзи поклати глава.
— Слава богу, е в хотела — отвърна тя. — Но парите и кредитните ми карти бяха в нея — тя раздразнено тръсна глава. — Колко досадно! Трябва веднага да блокирам картите.
Джейсън сви рамене.
— Да. Добре че взе приятеля си, да удари едно рамо, иначе утре и тримата трябваше да стигнем на стоп до летището.
— Тоест? — Декстър изстина от глава до пети въпреки топлия нощен въздух.
Джейсън се усмихна срамежливо.
— Разчитах Дейзи да ме черпи утре една закуска и да плати таксито — призна си той. — Окончателно фалирах след последните питиета в дискотеката — той тупна Декстър по рамото. — Нали нямаш нищо против да ми заемеш няколко долара, пич?
Декстър едва-едва отвърна на усмивката на Джейсън. Имаше чувството, че ще повърне. След като си купи хубави нови куфари за пътуването, плати паспортните такси и всички останали разходи, които трябваше лично да покрие, почти не му останаха пари.
Тримата поеха дългия път към хотела, а Декстър трескаво започна да прехвърля числата в главата си, като се опитваше да установи дали ще може да покрие сметката за таксито и другите разходи. Все пак заминаваха утре.
Не, най-сетне призна той, със свито сърце. Няма да ми стигнат. Не и ако трябва да платя за тях двамата. Те харчат, сякаш парите не значат нищо. Няма начин да ме разберат, че трябва да си правя сметка на парите. Не и ако не им кажа истината…
Той вдигна поглед към хотела, който вече се виждаше на другата пряка. Джейсън се втурна напред, като мърмореше нещо за обаждане в полицията, а Декстър изпита добре познатото му усещане за поражение. Той задържа Дейзи.
— Слушай — бавно каза той. Чувстваше се, все едно отново е в гимназията, където богатите хулигани са го заградили в ъгъла и трябва да изтърпи неизбежния бой.