Петко Тодоров
Тайна
I
Той беше слаб, тих; ако го погледнеше человек така в бледното му лице, никога не би и помислил, че и това мършаво същество, живота на което едва ли се забелязва от някого, ще крие в себе си нещо, що може да заинтересува другите. Ала в неговото сърце наистина се таеше една мисъл, едно чувство, което остана тайна през целия му живот, което го остави да живее вечно сам в душата си, при всичко, че бе заобиколен и от жена, и от деца, и от роднини. Всички го знаяха за добър и кротък човек, кротък дори до глупост. Името му беше Стоян Николов, а съседи и всички, що го познаваха, зовяха го Цочо Мравката. Това прекръщавание стана твърде случайно. — Когато беше още дванайсет-тринайсетгодишно момче, турския кадия го повика за свидетел на една свада между съседите им; като снемаше кадията дознание, го попита:
— Под съд бил ли си?
— Аз, ефенди — треперящ додаде той, — аз… на мравката път не минавам…
И оттогава уж на смях наченаха да му викат „Мравката“, па и така си остана завсякога.
Но наистина той от дете си беше още все мирен. Другите му другари ходеха нагоре-надолу, играеха, а той от къща навън не излизаше. Баща му беше беден грънчар, имаше няколко деца, но всички още малки измряха; беше останал само Цочо, който пък не преставаше да боледува. Стана момче на шестнайсет-седемнайсет години, а още не можеше да се съвземе, та да похване работа. И при бабички и врачки го води майка му и колко горчила и билки изпи, ала нищо не му помагаше. По цяла зима не ставаше от леглото; като се запролети, ще се попридигне, ще повикат свещеника да му чете за здравие и през лятото как да е ще ходи с конят за глина, ще подава на баща си да глиждосва паниците, но като мине гроздобер, като се застуди времето и той се разчама — ляга. Нито занаят можа да вземе на ръка, та барим хлябът си да вади. Така болест той нямаше, но някак през есен изсъхваше, посърнеше, та не му се нищо ядеше, нито работеше — едвам мърдаше, та и без малко щеше да остане да го убият турците във време на „бяганието“, когато руските войски отстъпиха пред многобройните орди на Сюлюман паша. С помощта на един чорбаджийски ратай, който водеше едни кола, Мравката избягна. Малкия балканский градец стана жертва на турците, които избиха и всички, що бяха останали в него.
Когато наново русите удариха и отблъснаха Сюлюман паша, Мравката се завърна и намери къщата на прах и пепел, а баща му заклан всред градът, гдето от смрадта на труповете не можеше да се премине. Това беше един силен удар както за него, така и за всички жители на градът, от който камък върху камък не бе останал. Той още повече се замая; свят му се зави; какво да прави — не знаеше. Ни подслон, ни нъщове, а той останал сам под небето. Разбит, отчаян, викна да плаче като малко дете. Един руски офицерин го видя, съжали го, повика го дома си, та го нахрани, даде му един вехт шинел, даде му и пет рубли, па го прати да разкопава изгорелите домове. И тая работа той не можи да кара. Едвам копна няколко пъти, замори се и като не можеше повече да продължава, остави. Походи, намери един свой другар, па почнаха и двамата да правят мекици. Търговията с мекиците тръгна твърде добре; всяка сутрин до пладне те пражеха насред мегданя и около тях се трупаха лакомо казаците. Така се измина цял месец и той свърза някоя и друга пара.
Населението, що бе избягало, начена да се завръща; в града почнаха да се правят нови къщи; народа изгорен, ограбен, все някак си се чувстваше възроден. Търговията се съживи; руските офицери немилостиво пръскаха рублите; хората бързаха по-скоро да сглобят колибка или палатка, та да продават. Върна се най-сетне и майката на Мравката, па оттук-оттаме сбраха някоя пара, та си издигнаха една малка къща, направиха си две малки собички долу, а горния кат оставиха да доизкарват, когато вече могат.
Цочо Мравката помери наново да се залови за работа, но като си бе изхарчил парите и нямаше никакви сермийца — не можи. Ходи нагоре-надолу, търси работа и докато се усети, той изгуби това хубаво време, когато много бедни хора спечелиха по що-годе. Войната се сключи, наченаха да се събират български момци за войници — всички изтръпнаха. Мисълта за войник всекиго плашеше и не се мина много, едни почнаха да бягат в Румания, други да се крият, а от време на време се чуваше, че някой се гръмнал в ръката или си отсякъл пръстът само и само да се освободи от военната повинност.
И Мравката се бе изплашил страшно. Той нямаше кураж да се гърми в ръката, нито пък да бяга, а денят, що беше определен за прегледвание на първите новобранци, наближаваше. Един слух, че синовете на вдовиците няма да вземат войници, го съживи; ала той изгуби и последня надежда, когато свещеника през литургията в неделя му помена името заедно с тия на призовавшите се да се явят пред наборната комисия.