Замисли се Цочо и през всичките три дни, докато трая прегледванието на младежите, все крои. Разсъмна се на третия ден и още рано той скочи, без много-много да му пресмята, търти да бяга през Балкана. До този ден той не бе ходил в други град; всичкия други свят му се представяше в мъгла; той знаеше само околностите и лозята на градът. А сега, като крачеше през Балкана, той мислеше кога ще да си отиде тая проклета наборна комисия от града им, за да се върне пак.
На другия ден той слезе в града, който се намираше от другата страна на Балкана. Още неседнал да си отпочине и го повика един стражар в участока, отдето, като го узнаха, че е дезертьор, върнаха го под конвой в градът.
Скръбна тежина се стовари върху гърдите на бедната Мравка. Той усещаше, че е сгрешил, че е виновен, и цял трепереше от страх. Когато пристигна в градът, първом го затвориха, после накараха да се съблече и излезе пред няколко добре облечени офицери. Един от тях се приближи до него и почна да го мери; в това време влезе запъхтяна от плач майка му:
— А бре, синко — начена да се моли тя, — защо ми вземате момчето… Амчи не видите ли, че аз съм сама; стара съм… Баща му го убиха турците — кой ще ме храни?
Офицерите се спогледнаха весело; казаха си нещо по руски, което те не разбраха, и после кмета, който стоеше на оттатъшната страна на масата, се обърна към нея по български:
— Бабо, ний че не можем да вземаме синовете на вдовиците, това го знаем, но твоя син е бягал и като бегач ще се накаже според закона.
— Бре простете го, синко, той сбъркал… — начена да се моли майка му.
Мравката го освободиха под полицейски надзор. Той все беше неспокоен, чувстваше, че го очаква нещо зло, и познаваше, че е някак свързан и не може наникъде да шавне…
Петровден беше минал. Хората се прибираха, а Мравката все заплашен, все неспокоен, все замислен. Оттук-оттаме съседи, роднини взеха да му подмятат да му търсят булка; да вземе на овдовялата си майка другар, а той стои и не знае що да захване.
Една вечер като се прибра в къщи, майка му неспокойно поде:
— Слушай, Стоене, синко, то нали видиш не можем я изкара наглава тъй — аз да пера солдашките ризи, пък ти да боледуваш… Ами слушай ме, слушай ме, да ти кажа, че съм ти майка… че съм те родила и отхранила. — Слушай какво съм намислила — да те оженим, синко…
Той се позасрами, наведе очи и майка му, като помълча малко, пак продължи:
— Няма какво да чакаме. Баща ти умря; аз останах сама; пък сама като кукувица не ми се стои… Баба ти Пена, сватята, догде не речеш, ме срещна днес… Намерила ти мома — хем мома… хем хубава, хем послушна… И пари ще ти донесе, и от туй гдето те плашат ще да те съдят, че си бягал, ще те отърве…
— Коя е тя? — със светнали очи запита Мравката.
— Ех, тя… тя е… познавам я аз — махна с ръка тя, — не е лошаво момичето. Ех, младо… Излъгало се… ех, сбъркало… Не ще всякога да бърка, я… Ама таман… Тъй, слушай мене; тъй че ще да ти има повече страха и почитта…
— Че коя е тя, мале? — запита с повече възбудено любопитство и наостри уши, а майката, като погледна изкриво земята, вдигна поглед и пак начена:
— Ще те отърве; ще ти донесе и пари… Пък ти не му задирвай много… Ех, то… то излъгало се… младо…
— Абе то се знае, като кайш, мале. Ами коя е тя?
— Христовичината дъщеря… Иванка!
Той си наведе главата. И двамата замлъкнаха.
Иванка беше хубава, бедна девойка. Тя се хареса на дружинния командир Юрий Адрианович и той я взе уж да му слугува. Сега тя беше в положение от него и офицерът търсеше да я омъжи за някого, като му даде една сума — с която да се отърве от позорът и преследванието на съдебните власти. Лелята на Иванка, баба Пена сватята, се нагърби със сватовщината и за мъж на Иванка избраха Мравката, като добър и сиромах, а и паднал под съд. Командирът беше обещал да му даде триста рубли и да го освободи съвършено от повдигнатото против него дело.
Мравката не мисли много-много. Заради него майка му отговори. И една вечер, без да канят някого, дойде у тях Иванка, дойде и майка й, баба Пена, па ги венчаха, докато и той сам се усети.
През всичкото време той не продума нищо; кръсти се, когато му кажаха, прави що го караха другите, без да може да мисли; като че мъгла бе обвладала погледът му; умът му се бе замаял; някакви неизвестни чувства го бяха обвладали. И когато всичка си отидоха и Иванка остана у тях с него, той не знаеше отгде да захване, що да й каже. Никога през живота си той не бе прохортувал с нея и сега така двамата… Нима наистина той се бе оженил за „такава“ мома? Нима е истина, че той се е оженил и Иванка е негова жена? Като как стана това?… В толкоз скоро време!…