III
Бяха се изминали цели три години, откогато Мравката се задоми. Малката му дъщеря вече ходеше и бе почнала да изговаря криво-ляво някой дума. Иванка беше вече майка още на едно момченце, което той много обичаше и често бавеше. Топло чувство на бащинска нежност всякога го обземаше, когато го вземеше на ръка.
Но от ден на ден всички се чувстваха отпаднали. Болестта, която го държеше цяла зима, не го остави да продължи търговийката си, що бе завъртял с кръчмата; западна и полека-лека всичко, що имаше, изяде. Ала това него толкова опечаляваше, колкото като гледаше как Иванка непрестанно се караше с майка му. За нищо и за никакво, поглеж, счепкали се, сбили се и какви лоши приказки една на друга си хортуват!…
— Вий мизатрихте младините… Аз съм ти направила къщата… Чуваш ли, дъртелнице никаква… Тез пари твои ли са — да млъкваш, че ай сега ще ти пребия свирките!… — викаше, колкото й държеше сила, Иванка на майка му.
— Ти ли мари — подемаше да вика старата, — ти ли ще ме пъдиш от къщата ми… ягмиса ми момчето, копелано недна… почерни му честта… Да не бяхме ний, кой щеше да те вземе с детето ти… Защото ти затулихме срама, затуй ли викаш?
Той като мъж веднъж захвана да посъди Иванка да остави и не огорчава старините на майка му, но тя му се ропна, нахока го, та и той се разкая що му трябваше да й приказва.
И оттогава нито един сладък час той не усети. Понякога, като на човек, поискваше му се да се поизприкаже тихичко с жена си, да разменят по две благи думи и едвам й той продума, тя като го изругай, че го кара по цели дни да мълчи и въздиша и очите му да се преливат със сълзи.
Майка му се сгърби, лицето й се повече сбръчка, ядосва се, плака, па най-сетне дойде един ден, че й се свършиха дните — умря да се отърве от теглило и непристойни караници.
Иванка се зарадва. Но докато се огледа — зер човек да не е без тъга! — току се разнесе из целия град новината, че дружинния командир го викат в Русия. Нейния покровител, Юрий Адрианович, у когото тя твърде често ходеше и който от време на време им даваше по някоя и друга пара, си тръгна. Тя се разплака, разтъжи — цял свят й почерня отпред. Като така се ядосваше и хукаше по цели дни, най-много си теглеше Мравката; тя му не даваше ни ден, ни нощ мира; за нищо ще му се скара, ще го нахока. Той бактисваше да стои в къщи, та захвана вечер да замръква по кръчмите, пропи и още повече изсъхна…
IV
Целия свят се беше замъглявил в душата на Мравката. Тежки грижи, черни мисли той давеше с върлата ракия, която от ден на ден все повече и повече го изпиваше.
Две години такъв живот стигаше, за да го смъкне. Той подпухна, разчамави се, лицето му почерня и не можеше нищо да похване.
А Иванка, тя си живееше, както по-напред: мислеше за Юрий Адриановича, от време на време вземаше и чужда работа и си изкарваше хляба. Че Мравката къснееше по кръчмите и пиеше, тя не искаше да знай. Децата й растяха; Анка беше хубаво, русокосо, сивооко момиченце — носеше също образът на баща си. А Иванчо все боледуваше, слаб, с черно и малко лице, като че не бе взел нито една черта от майчиния си образ. Като ги видеше, шеговитата леля Донка се спираше и от работа, и от път да ги гледа.
— Каква е жива московка! — викаше тя, като кимаше глава към Анка. И оттам захванаха децата да й казват „Московка“, че и Иванчо едвам можеше да си отвори устата, крещеше: Московка!…
Игри и веселие се свършиха, децата и хората се прибраха; духна студения вятър, пожълтя наред — есента удари своята ледна целувка върху природата. Мравката се усети вече съвършено отпаднал; не му се вече стоеше в кръчмите; не му се и ракия пиеше. Той закашля, захраца — дните му се прочетоха.
Цялата зима така тръгна; от къщи навън не можеше нос да подаде. Кашлицата го постоянно давеше, а нощем пот, стаята, гдето лежеше, замириса, Иванка не можеше да търпи това; викаше, гълчеше, мира му не даваше да отдъхне. Никога той не беше чувствал тъй тежък живота си, както напоследък. Отделиха и деца от него, жена му, като се гнусеше от храчките му, избягваше да влезе при него, а той по цели дни зашеметен стоеше сам в собата. Много му се искаше да се посприкаже, да си похортува с някого и тежко се мъчеше, когато никого не виждаше; никого освен Иванкиното намръщено лице, което и в последните му дни го огорчаваше все повече и повече.
Беше един ясен априлски ден. Зимата, която го бе запушила в стаята, си отиваше. Грееше топло животворно слънце и орляк птички заглушаваха въздуха със своите чуруликания. После обед той излезе и седна на сочната трева, що бе бликнала да расте в градинката им. Анка и Иванчо играеха покрай него, а на друга една страна Иванка копаеше с малка мотичка и садеше цвете.