Наоколо бе тихо, само децата се борличкаха и Мравката им се любуваше отстрана. Анка беше пъргава, с ясно злънливо гласенце, което никак не приличаше на онова на мършавия Иванчо, кой едвам шепнеше:
— Мос… ковка… къщичката хубаво да постелиш!…
Тези думи не бяха странни за него; той много пъти чуваше, когато Анка я наричаха „Московка“, но сега като че нещо се съживи, затрептя в душата му и той се надигна, впи поглед в децата, които продължаваха да се боричкат.
„… Колко е хубава Анка — помисли си той, — а Иванчо, колко е чер, кекав… какъв е повляканяст… как…“
Той не завърши мисълта си: Иванка се бе спряла при него и Мравката със сипкав нерешителен глас се обърна към жена си:
— Виж, Иванке, виж колко е хубава Анка, пък Иванчо…
Тия думи като че я жегнаха изведнъж.
— Ех, туй ли си седнал сега да гледаш!… — го ропна тя.
Мравката се смълча, тайната наново се спотаи в дъното на душата му и с тая тайна след две седмици той се скри под гробовния кивот навеки.