Остави легена върху кухненската маса, пропусна обичайния ритуал да зарови лице в топлите дрехи и се запъти към входната врата през къщата в стил ловна хижа.
Животът в стар квартал с наблъскани една до друга къщи причинява известни неудобства. Ала Уила наследи дома, където бе отраснала, когато баща й почина преди почти седем години. Кой би се отказал от къща без ипотека, особено ако едва е изплатил астрономическите дългове, натрупани в колежа? Уолс ъв Уотър се отличаваше с необичаен брой богаташи на глава от населението и като млада й се зловидеше, че не е от тях. Лесният достъп до пари в брой в колежа й замая главата и тя се спусна да харчи с широки пръсти, както отдавна мечтаеше. Баща й умря, преди да разбере до каква степен е затънала в дългове.
Сега обаче Уила притежаваше и магазин, и дом — изцяло благодарение на него — беше я посочил за наследничка и на къщата, и на животозастрахователната си полица. Зрелостта беше важно качество за него. Дължеше му го. Така изкупваше грижите, които неусмиримата й енергия и неспособност да заживее кротко създаваха и на него, и на баба й.
Спрингстийн пееше „Огън под нозете ми“, когато Уила открехна вратата. Вдигна поглед и мъжът пред прага й каза:
— Здравей отново.
Всички звуци, понечили да се надигнат в гърлото й, стихнаха. Отвори уста, но навън излетя само дихание, стаило калейдоскоп от преливащи думи.
— Толкова бързо побягна днес, че забрави това.
Той й подаде поканата.
Тя я грабна бързо и — необяснимо — я скри зад гърба си.
Той пъхна ръце в джобовете. Беше със същите панталони и същата риза, вече изсъхнала като намачкана хартия. Ярката светлина от лампата до вратата го принуждаваше да примижава леко и около очите му се образуваше паяжина от бръчици. Взря се мълчаливо в нея.
— В гимназията поемах вината за всичките ти пакости — каза след малко. — Не заслужавам ли поне да ме поканиш да вляза?
Това я изтръгна от унеса.
— Не поемаше вината, а заслугата — поправи го тя.
— Значи все пак ме помниш — усмихна се той.
Помнеше го, разбира се. Затова се смути толкова от ненадейната среща на Джаксън Хил. Макар да не обръщаше особено внимание на Колин в училище, всички знаеха кой е. Беше Осгуд. Ала популярната му и упорита близначка винаги го засенчваше. Не че той го вземаше присърце. Би могъл дори да я задмине навярно, но не изглеждаше амбициран като сестра си да кандидатства всяка година за председател на ученическата организация и да участва в милиони клубове по интереси. Другаруваше с момчета с пастелни поло блузи и играеше голф през почивните дни. Изглеждаше обречен да се върне след колежа и да заеме мястото на баща си като крал на висшето общество, но незнайно как това предвиждане не се оправда. Уила нямаше представа защо.
В гимназията не се опитваше преднамерено да го набеждава за белите си. Една нощ в началото на последната им година тя се измъкна тайно от вкъщи и написа цитат от поета Огдън Наш върху тентата над училищния вход. „Бонбонките завъртат главата, но виното ги удря в земята“. Беше го чула от Колин — цял ден го беше повтарял — и й се стори забавен. Не знаеше обаче, че предния ден Колин е предал есе за Огдън Наш, и несъзнателно насочи подозренията към него. Никой не успя да докаже, че виновникът е той, а и родителите му се погрижиха да не го накажат, но всяка лудория на Уила преди и след това приписваха на него. Колин заслужи прозвището Жокера и се превърна в гимназиален герой, заплаха за учителите. Едва когато три седмици преди дипломирането най-сетне разобличиха Уила, всички разбраха, че Жокера е тя, а не той.
— Ще ме пуснеш ли или не? Неизвестността ме убива.
Тя отстъпи назад с въздишка. Когато той влезе, затвори вратата и намали звука на тонколоните до компютъра, преди Спрингстийн да зазвучи още по-сексапилно. Обърна се и видя как Колин крачи из стаята и разсеяно прокарва ръка по облегалката на свръхмекото й канапе. Такова си беше. Просто те изкушаваше да го докоснеш. От почти седем години то беше първата й покупка за къщата. Донесоха го преди няколко дни. Беше скъпо и непрактично и тя изпитваше порядъчни угризения, но се чувстваше абсурдно влюбена в него.
— Никой не ми спомена, че си се върнала — каза Колин.
— Трябваше ли?
Той поклати глава, сякаш не знаеше отговора.