— Откога си тук?
— Откакто татко почина.
Раменете му се отпуснаха леко.
— Натъжих се, когато разбрах.
Кола беше блъснала баща й на междущатската магистрала, докато помагал на някого да смени гума. През същата година Уила трябваше да завърши колежа, ако не беше прекъснала. Още нещо, което баща й не беше узнал.
— Беше страхотен учител. В единайсети клас ми преподаваше химия. Веднъж покани на вечеря отличниците си в тази къща.
— Да, помня.
Мразеше тези вечери и по-точно факта, че децата я виждат как живее. Преструваше се на болна и се криеше в стаята си. На къщата й нямаше нищо — беше просто стара и малка, съвсем различна от именията, в които живееха половината й съученици.
— Често мислех за теб през тези години. Какво правиш, в какви лудории се забъркваш.
Той замълча.
— Нямах представа, че си била тук през цялото време.
Тя се взираше учудено в него; недоумяваше какво значение има.
Колин обиколи отново дневната, озъртайки се наоколо; после, сякаш нищо друго не му хрумваше, въздъхна изморено и се отпусна на канапето. Прокара пръсти през тъмната си коса. Ръцете му бяха големи. Внушителен мъж с внушително присъствие. Ала никой не забелязваше това в гимназията. Времето далеч оттук го бе променило, вдъхвайки му самоувереност и независимост, които преди не притежаваше.
— Е, как живееш сега, Уила Джаксън?
— Имам магазин за спортни стоки на Нешънъл Стрийт.
Ето. Прозвуча зряло, нали? Нормално и разумно.
— А как се забавляваш?
Тя го изгледа удивено. Що за въпрос?
— Пера — отвърна равнодушно.
— Омъжена? Деца?
— Не.
— Нямаш, значи, наследници, които да научиш как да изкарват цялото училище по тревога на двора, как да разкрасяват колите на учителите с фъстъчено масло или да разменят вещите в шкафчетата на целия випуск? — засмя се той. — Това беше класика. Сигурно ти е отнело цяла нощ.
Прозвуча като скъп спомен. Тя обаче не беше се сещала за пакостите си от години. Както и за Колин. Сега ненадейно си припомни изражението му, когато полицаите я отведоха от училището, след като задейства пожарната аларма. Цялото училище се беше струпало в предния двор. „Тя е била — шепнеха си всички. — Уила Джаксън е била Жокера!“. Колин Осгуд изглеждаше изумен. Дали защото бе проумял, че е тя, или защото вече не можеше да си приписва заслугата за немирствата й? Така и не разбра.
Гледаха се втренчено от двата края на стаята. Тя забеляза как очите му се плъзват по тялото й и понечи да го скастри, но той се обади:
— Ще отидеш ли? — кимна към поканата в ръката й. — На празненството?
Уила се взря надолу, сякаш изненадана, че поканата още е там. Остави плика върху компютърната маса и го изгледа укорително.
— Не.
— Защо?
— Защото няма нищо общо с мен.
— Значи ходиш само на тържества, които имат нещо общо с теб? Рожденият ти ден например?
След кратко мълчание той се намръщи и добави:
— Това прозвуча по-смешно наум. Съжалявам. От всичко започва да те напушва смях, когато не си спал два дни. По пътя насам ме разсмя знакът за ограничение на скоростта. Нямам ни най-малка представа защо.
Беше опиянен от безсъние. Това обясняваше много неща.
— Защо будуваш от два дни?
— Не успях да заспя в самолета от Япония. И цял ден се боря с дрямката, за да си легна навреме и да преодолея часовата разлика.
Тя погледна към прозореца.
— Докара ли те някой дотук?
— Не.
Взря се в очите му. Помътнели, замаяни и много, много изморени.
— Ще успееш ли да стигнеш до вкъщи? — попита го сериозно.
Той се усмихна.
— Колко отговорен въпрос.
— Ще ти сваря кафе.
— Щом настояваш. Ала някогашната Уила щеше да намери начин да се възползва от ситуацията.
— Нямаш никаква представа от някогашната Уила — сряза го тя.
— Както и ти очевидно.
Уила се извърна безмълвно и влезе в кухнята, където съумя да разсипе и кафето, и водата. Искаше просто да накара старата кафемашина на баща си да заработи, за да вдигне на крака Колин и да го отпрати.
— Често ли посещаваш Блу Ридж Мадам? — подвикна той от дневната.
— Не — отговори тя. Стигнаха и до тази тема, разбира се.
— Значи не замисляш някоя лудория за — да речем — голямото празненство?
Въпросът прозвуча обнадеждено.
— О, за бога! — промърмори Уила.