Уила приглади неловко буйните си къдри, защото косата на Пакстън беше пристегната педантично на кок — нейната запазена марка. Пакстън винаги изглеждаше излъскана до блясък.
— Баба не може да присъства — каза Уила. — Не помни мен, та камо ли клуба.
— Да, знам. Съжалявам — отвърна Пакстън. — Мислех да я почетем чрез теб. Да приемеш подарък от нейно име.
— Аз… съм ангажирана същата вечер.
— О! — изненада се Пакстън.
Възцари се неловко мълчание.
Себастиан прочисти гърло.
— Здравей, Уила. Радвам се да те видя след толкова време!
— Здрасти, Себастиан. Чух, че си поел кабинета на доктор Костов.
Себастиан Роджърс затвърди убеждението й, че преобразяването не е само приятна теория. В гимназията съучениците й понякога забравяха, че тя съществува, понеже обикновено се държеше смирено, но Себастиан не беше такъв късметлия. Уила притежаваше способността да остава невидима — нещо невъзможно за човек с външността на Себастиан. Подиграваха го непрекъснато. Ала ето го сега — дипломиран лекар в костюм, по-скъп от целогодишната й вноска за джипа.
— Последния път, когато се срещнахме, беше с очна линия и носеше пурпурен шлифер.
— Последния път, когато се срещнахме, те арестуваха, защото пусна пожарната аларма.
— Туш! Намини някой ден в „Натура“ на Нешънъл Стрийт. Предлагаме и кафе.
— Може би. Била си пациентка на доктор Костов, нали? Надявам се да продължиш да идваш за профилактично почистване на зъбния камък.
— Ти ли си денталната полиция сега?
— Да — вдигна сериозно вежди той.
Уила се разсмя и в същия момент забеляза колко заинтригувано я наблюдава Пакстън. Усмивката й се стопи, тя отмести очи от нея към Себастиан и отново към нея.
— Е, трябва да вървя — рече накрая.
— Чао, Уила — подвикна й Себастиан.
Пакстън не каза нищо.
Пакстън следеше крадешком Себастиан, докато крачеха по коридора към стаята на баба й. Стъпките й отекваха шумно на високите токчета, а неговите италиански мокасини се плъзгаха тихо като шепот. Дори букетът от хортензии в ръката му не шумолеше.
— Не помня с Уила да сте били особено близки в гимназията. Или се лъжа?
— Не — отвърна той.
— Изглеждаше по-доволна, че вижда теб, отколкото мен.
— Кодът на отритнатите — обясни усмихнато той. — Няма как да разбереш.
Пакстън не успя да попита нищо, защото стигнаха стаята на баба й.
— Готова ли си за среща с жената дракон? — продължи Себастиан.
— Не — каза Пакстън.
— Аз съм с теб.
Обгърна я през кръста и я потупа окуражително.
Отпусна ръка и двамата влязоха заедно. Пакстън приближи предпазливо до леглото на баба си. Застанеше ли до нея, усещаше как кожата й пламва. Цял живот се бе страхувала от тази жена, нещо, което не беше споделяла с никого. Поглеждаше баба си и я обземаше неподправен ужас, че някой ден ще се превърне в нейно копие.
— Бабо Осгуд? — тихо промълви. — Аз съм… Пакстън… Будна ли си?
Без да отваря очи, Агата каза:
— Фактът, че се налага да питаш, съдържа отговора.
— Доведох и Себастиан.
Агата най-сетне отвори очи.
— О, контето!
Пакстън въздъхна, но Себастиан се усмихна и й намигна.
— Нося ти хортензии, Агата — каза той. — Любимите ти цветя.
— Не е необходимо да ми напомняш какво харесвам. Знам, че са ми любими. Въпросът обаче е защо си донесъл цветя на сляпа жена. Не мога да ги видя. Колко пъти да ви казвам, че искам шоколад? Храната е единственото ми удоволствие.
— Бабо, знаеш, че мама настоява да не прекаляваш със сладкото.
— Майка ти нищо не разбира. Подай ми зъбите.
— Къде са? — попита Пакстън.
— На масичката, както винаги — отсече Агата и се изправи. — Все едно не го правим всеки път, когато идваш. Между другото, защо си подранила толкова? Не ме посещаваш през седмицата.
— Нося ти чудесни новини за Блу Ридж Мадам — отвърна Пакстън и затърси с поглед зъбите на баба си върху нощната масичка.
— Няма нищо чудесно в Блу Ридж Мадам. Стой далеч от нея. Къщата е свърталище на призраци. Подай ми зъбите.
Пакстън се паникьоса.
— Не са тук.
— Там са, разбира се.
Агата отметна завивките, стана и бутна Пакстън настрани. Заопипва с длан масичката със зейнала беззъба уста.
— Къде са? Откраднали са ми зъбите! Крадци! — закрещя тя. — Крадци!