— Ще натопя цветята във вода — заяви Себастиан, взе кристалната ваза от бюрото и влезе в банята. След секунди подаде глава и каза: — Скъпа?
Пакстън клечеше на колене и надзърташе под леглото на баба си, а Агата продължаваше да крещи. Пакстън вдигна очи и забеляза колко отчаяно се опитва да сдържи напушилия го смях. Харесваше й, че не позволява баба й да го сплаши. Харесваше й, че е готов да я подкрепи, че не се налага да крие колко ужасна е Агата. Щом Себастиан можеше да понесе тайната й, тя щеше да преживее, че той я знае. Нищо нямаше да се случи между тях. Ако продължаха постарому, всичко щеше да е наред.
— Мисля, че открих зъбите на Агата — каза Себастиан.
След като изпрати Пакстън и контето, Агата седна в стола със стиснати устни, сплела нервно пръсти във вълнената жилетка, навярно в тон с роклята, но нямаше как да е сигурна. Дегенерацията на макулата я беше лишила почти напълно от зрение. Знаеше обаче местата на мебелите в стаята — всичките меки и удобни. Някой й беше казал, че тапицерията е в десен на сини хортензии, които, ако светлината падаше под подходящ ъгъл, почти успяваше да различи. Имаше си и миниатюрен хладилник, който семейството й зареждаше с любимите й продукти. Все още се наслаждаваше на храната и това донякъде й помагаше, макар да не й даваха достатъчно шоколад. Мястото навярно не беше чак толкова неприятно. Беше всъщност най-доброто в околността, ако се съдеше по таксата. Не че Агата обръщаше внимание на парите. Така става, когато разполагаш с твърде много. Парите се превръщат в прах, в нещо, което непрекъснато кръжи край теб, но никога не го докосваш.
Мислеше, че семейството й се допитва до нея. Мислеше, че мнението й на матриарх все още е съществено. Поне такова впечатление създаваха, когато я посещаваха. Сега обаче осъзна колко е изолирана. Това място внушаваше на обитателите си, че с него се изчерпва целият свят. Смаляваше всичко като в „Алиса в страната на чудесата“. Струваше й се удивително, че отвъд тези стени съществува друг свят, който продължава напред въпреки нейното отсъствие.
Не можеше да повярва, че семейството й наистина е купило Блу Ридж Мадам. Години наред разпространяваха слухове за призраци, вменяваха страх на децата и на мнозина възрастни, наблюдаваха го как рухва ден след ден, предвкусвайки времето, когато най-сетне ще се срути и ще изчезне с всичко случило се там. Усилията им отидоха на вятъра.
И сякаш това не стига, Пакстън планираше да проведе там голямо празненство в чест на основаването на Дамския клуб. Агата опита с всички средства да я принуди да се откаже, да го отмени. Наговори ужасни думи, които не мислеше, и заплахи, които не можеше да изпълни, ала беше безсилна да я спре. Сега Пакстън държеше юздите на клуба и Агата се чувстваше болезнено безпомощна.
Тези глупави момичета нямаха ни най-малка представа какво празнуват. Нямаха представа какво бе сближило Агата и приятелките й преди седемдесет и пет години. Създадоха Дамския клуб, за да се подкрепят, да се закрилят взаимно, защото никой друг не би им протегнал ръка. Ала клубът се превърна в уродливо чудовище, в средство богатите да злорадстват, раздавайки пари на бедните. Самата Агата го допусна. Цял живот ли трябваше да изкупва грешките, които не е предотвратила?
Знаеше, че провеждането на празника на клуба в „Мадам“ не е случайно съвпадение. Случайности няма. Има съдба. Обективно погледнато, съществуваше дори някаква жестока симетрия. Причината да основат клуба беше свързана с имението. Сега беше въпрос на време, преди всичко да излезе наяве. Тайните никога не остават погребани, независимо колко усилия полагаш. Именно от това се бе страхувала винаги Джорджи.
Агата стана и излезе в коридора, броейки стъпките до стаята на сестрите. Когато наближи, дочу гласа на сестрата от сутрешната смяна. Беше млада. Прекалено млада. Звучеше така, сякаш още играе на дама с приятелките си. Защо момичетата бързат толкова да пораснат? Не ги разбираше. Детството е вълшебно време. Да го загърбиш, е огромна загуба.
— Здравейте, госпожо Осгуд — поздрави сестрата с тон, стараещ се безуспешно да прозвучи приятно.
Агата внушаваше такива чувства на целия персонал. Не беше сигурна кога точно се случи, но през последните десет години откри, че й доставя удоволствие да кара другите да изпитат частица от собствената й злочестина. Персоналът бе скрил зъбите й в банята, където контето ги намери тази сутрин. Убедена беше. От години си играеха на котка и мишка.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Ако ми трябваше помощта ти, щях да помоля — отсече Агата и отмина.