Тръгна по третия коридор. Прокарваше сухи пръсти по стената и броеше вратите до стаята на Джорджи Джаксън. Когато синът на Джорджи — Хам — дойде да я помоли за помощ да настани майка си в дома, Агата му даде парите без капчица колебание. Искаше да помогне на Джорджи, да изкупи онзи единствен случай, когато Джорджи се нуждаеше най-много от нея, а тя й обърна гръб… единствения случай, променил всичко. Агата следеше как се грижат за Джорджи, но рядко я посещаваше. Джорджи не би одобрила. Би казала: „Ти си имаш своето място, аз — моето. Така трябва да е сега“.
Когато стигна стаята, Агата различи само тъмен силует с ореол от слънчева светлина. Джорджи приличаше на бездна, в която тя рискуваше да рухне.
Агата тъгуваше по много изгубени неща, но напоследък усещаше най-остро тази загуба — загубата на приятелството. Липсваше й зрението. Липсваше й съпругът. Липсваха й родителите. Ала момичетата, с които бе отраснала, съставляваха съществена част от живота й. Ако старите й приятелки се появяха отнякъде сега, щеше да ги закриля до последния си дъх. Което, разбира се, беше твърде малко и твърде късно. Както винаги. Нямаше ги, отидоха си всички, освен Джорджи, скрепена към живота само с тънка сияйна нишка.
Агата приближи до нея и седна до леглото й.
— Най-сетне се случи — прошепна й.
Джорджи — сладката невинна Джорджи — се обърна към нея и каза:
— Праскова.
Агата заопипва слепешката, докато най-после намери ръката на Джорджи и я улови.
— Да — каза. — Още е там.
Въпросът обаче беше „докога“.
Четвърта глава
Списък с желания
Колин седеше в кафенето в дъното на „Спортни стоки Натура“, поклащаше чашата с капучино и се взираше към преминаващите коли през широката витрина на магазина. Понеже шосето отвеждаше право до входа на националния парк „Катаракт форест“, потокът от автомобили не секваше. Тази част от града излъчваше съвсем различна атмосфера — трескава и малко натруфена. Отдавна не беше идвал тук, но почти нищо не изглеждаше променено — включително фактът, че местните рядко посещаваха Нешънъл Стрийт, защото я смятаха за прекалено туристическа. Дългите редици тухлени сгради бяха стари, но магазините, помещаващи се в тях, бяха модерни и нови, повечето собственост на преселници.
Колкото и да му беше неприятно да го признае, все още се чувстваше свързан с това място, дори само заради спомените. Деловите му ангажименти го отвеждаха в различни краища на света. Ландшафтната архитектура не се стремеше да хомогенизира градовете, а да черпи от културното им наследство, и Колин беше сред най-добрите архитекти на открити пространства в бранша. Да се запознава с нови традиции, да посещава непознати страни, да не се задържа твърде дълго на едно място — точно това искаше да прави. Ала върнеше ли се у дома — обикновено подтикнат от чувство за вина, разпалено от майка му, или в този случай — от зова за помощ на сестра му, която никога не молеше за помощ, го обземаше странно усещане, сякаш краката му изведнъж натежаваха. Все едно потъваше обратно в кореновата система на града. Но той не искаше отново да стане онзи Колин, посаден тук и подкастрен в размер и форма, съобразени с очакванията на околните.
Чу камбанката над вратата и се обърна.
Уила Джаксън влезе в магазина. Носеше джинси, черни каубойски ботуши и черна блуза без ръкави, разголваща раменете й. Медено кестенявата й коса падаше на бухнали вълни. В гимназията беше много по-дълга и тя винаги я прибираше в хлабава плитка. Всъщност не знаеше дали винаги я бе сплитала, но така си я спомняше от последния път, когато я видя да излиза от училище.
Сега косата й се спускаше точно до крайчеца на ушите и тя я сресваше на една страна, прихваната над челото с искряща шнола. Харесваше му, защото изглеждаше предизвикателно и съответстваше на представата му за нея. Не искаше да приеме, че е сгрешил. Не би могъл да сгреши чак толкова. Защото ако беше сгрешил за Уила — своята муза — вероятно бе объркал и собствените си решения.
Момичето, което му бе сервирало капучиното, се извини и се отправи към Уила. Чу я да казва:
— Един човек те чака.
— Кой? — попита Уила.
— Не знам. Дойде преди час и попита за теб. Казах му, че ще пристигнеш скоро, и той седна в кафенето. Капучино с едно пакетче нерафинирана захар — додаде тя по-тихо, повтаряйки поръчката му като поверителна информация, като някаква тайна, която разкрива за него.