Уила се обърна и понечи да тръгне към кафенето, но го видя и спря. Извърна се бързо на другата страна и той се усмихна.
— Какво? — попита тъмнокосото момиче. — Кой е?
— Колин Осгуд — отговори Уила.
— Роднина на Пакстън.
— Брат й.
— И него ли мразиш?
— Престани. Не ги мразя — промърмори Уила, обърна се отново и закрачи към него. Спря до масата и му се усмихна любезно. — Виждам, че си се прибрал жив у дома.
— Да. И искам да се извиня за снощи. Отдавна не ме е оборвала такава умора.
Той потърка очи с една ръка. Чувстваше се като призрак на предишното си „аз“, сякаш ако някой се протегне, ще напипа само въздух.
— Бих могъл да спя дни наред.
— Какво тогава правиш тук?
— Временна спирка по пътя.
Колин вдигна затворената с капачка чаша, пълна с капучино — много добро впрочем.
— Потегляш ли вече?
Идеята очевидно я бе разведрила.
— Не. Ще остана около месец. Следобед ще пътувам до Ашвил.
Уила запристъпва назад.
— Не искам да те задържам…
— Не ме задържаш — посочи той стола от другата страна на масата и тя го изгледа втренчено с прекрасните си светлосиви очи. После дръпна стола и седна. — Това значи е твоят магазин?
— Да — отвърна му предпазливо, сякаш й бе задавал подвеждащ въпрос. — Както споменах снощи. И благодарение на което си ме открил тази сутрин.
Той отклони очи от нея и се озърна наоколо. Беше забелязал още два магазина за спортни стоки на Нешънъл Стрийт, но Уила явно се открояваше по свой начин, специализирайки се в природосъобразно облекло и екипировка, а кафенето изпълваше цялото помещение с аромат на печено кафе — остър и тъмен. — Сигурно излизаш често в планината.
— Не. За последен път бях в „Катаракт“ на излет в трети клас. Натрових се с бръшлян.
— Тогава сигурно обичаш кафе.
— Не повече от нормалното — кимна Уила към момичето. — Това е територия на приятелката ми Рейчъл.
Той се обърка.
— Защо тогава си отворила магазин за спортни стоки с кафене?
Тя сви рамене.
— Преди няколко години се натъкнах на човека, който продаваше мястото, а аз си търсех занимание.
— И се спри на това?
— Да.
Той се приведе напред и се облакъти на масата. Защо го измъчваше такава тревога? Когато я позна вчера на Джаксън Хил, седнала върху джипа си, го заля вълна от неподправено щастие, все едно виждаше наставник.
Пред очите му стоеше Уила Джаксън — извършител на толкова епични лудории, че в редките случаи, когато се срещаше с бившите си съученици, те бяха първото, което се сещаха да обсъдят. Планирането, методичността и времето, което тя им отделяше, будеха възторг — като последния й замисъл, когато задейства пожарната аларма и после, щом всички ученици излязоха навън, спусна огромен плакат от покрива на училището с надпис: „Уила Джаксън е Жокера на гимназията“.
— Наблюдавах те онзи ден, когато полицаите те отведоха. Не изглеждаше никак притеснена. По-скоро облекчена. Сякаш най-сетне е настъпил краят на преструвките. Реших, че ще напуснеш града и никога няма да се обърнеш назад.
Тя го изгледа раздразнено. И с право. Трябваше да млъкне. Не беше негова работа.
Не, още нещо напираше да се излее:
— Заради теб реших да следвам собствения си път, вместо да се върна тук и да правя, каквото другите искат от мен.
При тези думи тя вдигна вежди.
— Никой не предполагаше, че си способна да сътвориш подобни поразии, и ти им показа да не те подценяват. Щом Уила може да прояви такава смелост, рекох си, значи и аз мога. Длъжник съм ти. Длъжник съм на Жокера.
Тя поклати глава.
— Тази смелост, както я наричаш, ми навлече обвинение в дребно хулиганство. Едва не ме изключиха от гимназията и ми забраниха да присъствам на връчването на дипломите. Уволниха татко заради мен, защото откраднах ключовете и компютърните му пароли, за да осъществя кроежите си. Не ме възвеличавай, Колин. Радвам се, че си открил своя път, и съм щастлива, че някак си съм ти помогнала. Ала и аз открих своя път, макар той да не оправдава очакванията ти.
Мислеше, че са уволнили баща й? Колин знаеше със сигурност, че той напусна по своя воля. Беше там, когато се случи. Защо не беше й казал?
Уила се възползва от мълчанието и стана.
— Трябва да се залавям за работа — обяви тя. — Благодаря, че ми донесе поканата снощи.
— Наистина ли няма да дойдеш? — попита той и също стана.