Не му пречи, че тежа повече.
Държи ме за ръката в трудни моменти, но не се отнася снизходително заради това.
Ухае фантастично.
Изтъкан е от чисти линии и съвършени обноски.
— Често ли правиш така, когато ме няма? Седиш пред къщата и съставяш списъци?
Пакстън се сепна и вдигна поглед. Облегнал ръце върху капака на колата й, Себастиан надзърташе през прозореца. Слънчевите лъчи подчертаваха чистото му гладко лице и превръщаха очите му в сини кристали. Не го беше чула да приближава, но сега видя, че колата му е паркирана на алеята зад нейната.
Усмихна му се и бързо затвори бележника.
— Не. Просто те чаках.
Той отвори вратата на колата и й помогна да излезе.
— Твърде горещо е вътре. Косата ти е мокра. Положи хладна длан върху голия й врат. Усети как я побиват тръпки, надигащи се от най-съкровените й дълбини — кладенец от болезнени копнежи и безмълвни мечти. Колкото и да се стараеше, не успяваше нито да напълни този кладенец, нито да го зарови. В името на приятелството им обаче се мъчеше да не го показва.
— Ти никога не се потиш — усмихна се. — Човек ли си всъщност?
— Уважавам климатиците и гледам да не оставам дълго без тях. Ела вътре.
Тръгнаха към входа. Той отключи и й махна да влезе първа. Пусна ключовете върху масичката в антрето. Тя зърна отражението си в огледалото с позлатена рамка. Веднага остави чантата и с две ръце приглади косата си назад, подпъхвайки всички свободни кичури в кока, който беше оформила сутринта.
— Вечеряла ли си? — попита я той.
Тя отпусна ръце.
— Не.
— Ще ми правиш компания тогава. Ще изпека сьомга. Радвам се, че първо се отбих у дома.
— Първо?
— Понякога ходя в ресторанта на магистралата.
— В „Хепи Дейс Дайнър“? — удиви се тя.
Мястото не му прилягаше никак. Навремето беше семеен ресторант, а сега — западнала закусвалня, кретаща някак благодарение на по-възрастната клиентела, която помнеше по-добрите му дни.
Реакцията й го развесели.
— Дори да не ти се вярва, пазя мили спомени от него. Сестрата на баба ме водеше там, когато бях малък — разхлаби вратовръзката си той. — Е, как мина денят ти?
— Все същото. Докато не се прибрах у дома вечерта.
Пакстън се поколеба.
— Мисля, че брат ми се интересува от Уила Джаксън.
Той вдигна вежди.
— А ти не одобряваш?
Вратовръзката му изсвистя, докато я сваляше. Може би защото и без това се чувстваше напрегната, звукът й прозвуча прелъстително. Кожата й настръхна.
— Не, напротив. Ще я обичам до края на дните си, ако го накара да остане.
— Какъв е проблемът тогава?
Тя се подвоуми, все още разтревожена от разговора с Колин.
— Каза ми, че е трябвало да я поканя да участва във възстановяването на Блу Ридж Мадам.
— А ти защо не я покани?
— Не се сетих. Трябваше ли?
Той сви рамене.
— Добре би било.
— Така каза и Колин. Не съм я изолирала нарочно.
— Знам. Просто държиш да контролираш всичко — усмихна се той и я погали с длан по лицето. — За някои неща понякога си струва да помолиш, скъпа.
— Лесно ти е да го кажеш — отрони жално тя.
— Не, напротив — отвърна той. — Ще се преоблека. Не си разглеждала горе, откакто ремонтирах спалнята, нали?
— Не.
— Ела тогава.
Тя знаеше разположението на всички стаи — гостната, помещението със скъпото гимнастическо оборудване, празната стая, която Себастиан обмисляше да превърне в кабинет, и главната спалня. Миналия месец бе споменал, че я пребоядисва, но Пакстън не беше подготвена за драстичната промяна. Сивите стени проблясваха с металически оттенъци и всички мебели бяха лакирани в черно. След като се нанесе, Себастиан се зае да преобрази долния етаж и да се отърве от средновековния декор, наследен от предишния собственик. Беше й приятно да наблюдава как къщата придобива нов облик, в който личи почерка на Себастиан. Обстановката горе обаче не оправда очакванията й — мрачна, унила, аскетична и мъжествена.
Понечи да излезе, докато Себастиан се преоблича, но той й каза да остане и се оттегли в гардеробната.
— Защо избра толкова голяма къща, след като живееш сам? — викна му тя, крачейки из спалнята.
Леглото му беше огромно. Имаше място за двама; само дето той не изглеждаше склонен да отправя покани въпреки живия интерес — и от жени, и от мъже.
— Всички се нуждаем от простор. За да вместим добрите неща, които ни очакват.