Понечи да тръгне надолу по улицата, където го беше паркирала. Той я улови за лакътя.
— Няма нужда. Ще отидем с моята кола.
Посочи големия черен „Мерцедес“ пред тях. Натисна дистанционното, фаровете примигнаха и вратите се отключиха. Тя позна колата. Набиваше се в очи. Беше на баща му.
Той слезе от тротоара и й отвори вратата. Тя въздъхна, решила, че съпротивата само ще я забави, и влезе. Огромните кожени седалки почти я погълнаха.
Колин се настани зад грамадния волан — имаше нещо сериозно свръхкомпенсаторно в тази кола — сложи си авиаторските очила и потегли. Маневрираше гладко сред автомобилния поток по Нешънъл Стрийт, стиснал с една ръка волана, а другата отпуснал върху коляното.
След няколко минути мълчание Уила се обърна към него и каза:
— Защо ще останеш тук цял месец?
Крайчецът на устната му се изви насмешливо при намека, че един месец й се струва цяла вечност.
— Взех си отпуск, за да помогна на Пакстън за Блу Ридж Мадам. И да присъствам на празненството.
— Къде живееш сега?
— Ню Йорк е базовият ми лагер. Но пътувам много.
В този момент свиха към стръмната алея, отвеждаща до имението, и тя прекрати опитите да поддържа неангажиращ разговор. Не беше прекрачвала по-нагоре. Впери поглед напред към приближаващата къща. Обзе я въодушевление. Кожата, цялото й същество сякаш разцъфна в усмивка. „Ще бъде паметно — помисли си. — Никакви духове. Ще бъде като завръщане у дома“.
Едва дочака Колин да паркира колата на товарната площадка пред къщата. Изгаряше от нетърпение да излезе. Нещо обаче не беше наред. Но какво? Вятърът изсвистя остро край нея, сякаш в ушите й прокънтяха гласове. Обърна се в посоката, откъдето долитаха повеят и шепотът. На ръба на платото работеше багер и неколцина мъже с каски стояха наоколо.
— Дървото го няма — каза тя, осъзнала какво липсва.
Колин заобиколи колата и застана до нея.
— Прасковата. Да.
— Праскова ли беше? — изненада се Уила. — Не знаех, че прасковите растат толкова нависоко.
— Растат, но не раждат плодове. Пролетта е твърде студена. Убива пъпките.
Той се облегна на колата до нея.
— Защо тогава са посадили праскова?
Колин сви рамене.
— Мога само да гадая. Пакстън каза, че я няма на нито една от старите снимки. Сигурно се е появила, след като семейството ти е напуснало къщата. Понеже не е историческа забележителност и не дава плодове, тя реши да го махне.
— Как разбра, че е праскова, след като никога не е раждало плодове? Не мисля, че някой знаеше какво е дървото.
— Ландшафтен архитект съм — отвърна той.
Картината се проясняваше.
— Аха! Ти отговаряш за градината. Затова си тук.
— Да. Начертах проекта и наех екипа, преди да пристигна. Най-значимият ми принос е, че намерих в Бънкоум жив дъб за двора — сто и петдесет годишен старец. Застрашаваше го съседен строеж, а предприемачът не искаше да влиза в разправии с природозащитниците, та се съгласи да си поделим разноските, за да го пресадим тук. Почти цяла година ни отне да го планираме и да подготвим дървото. Във вторник ще затворят магистралата, за да го докараме дотук.
Той я погледна и се усмихна.
— Ще дойдеш ли да гледаш?
— Как садиш дърво? Господи! Знаеш как да забавляваш момичетата!
Той се разсмя.
— Не е толкова просто. Довери ми се. Как е възможно да продаваш спортни стоки, а да не обичаш природата?
Преди да успее да му отговори, един от мъжете край багера извика рязко:
— Здрасти, Бастун!
Колин извърна глава, но иначе остана спокойно облегнат върху колата. Уила обаче усети как през тялото му преминава напрегнат трепет. Той впери очи в мъжа, който му беше извикал — очевидно преднамерена маневра — докато стана ясно, че не възнамерява да му отговори.
Онзи въздъхна и приближи до колата. Уила разпозна Дейв Джефрис — бяха съученици в гимназията. Участваше във футболния отбор и раменете му все още изглеждаха широки, макар и не толкова мускулести, а по-скоро месести.
— Какво става? — попита Колин, когато Дейв застана пред него.
— Точно щом тръгна, изкопахме още нещо.
Протегна му силно ръждясал тиган от ковано желязо, покрит с пръст.
Колин го взе и го огледа.
— Тиган?
— Да.
— Става все по-интересно.
Дейв забеляза Уила и се усмихна.
— Здрасти, Уила Джаксън! — поздрави и побутна каската си назад. — Почти не те виждам из града. Помниш ли как програмира училищния звънец да бие през пет минути? Беше страхотно! През пет минути се втурвахме в коридорите, а учителите се мъчеха да ни приберат в стаите.