Той я изгледа от главата до петите и размаха показалец към тях.
— Не излизаш с Бастуна, нали? Защото ако си самотна, може да пробваш стария Дейв.
— Неустоимо предложение, Дейв — каза Уила. — Но не, благодаря.
Дейв се засмя и перна Колин с юмрук по ръката. Ударът й се стори прекалено силен. Ала какво разбираше тя от мъжки ритуали?
— Успех! — пожела Дейв на Колин.
Щом се отдалечи, Уила се обърна към Колин и попита:
— Бастун?
— Така ме наричаха в гимназията. Благодарение на Дейв.
— Защото си много висок?
— Така смятаха всички.
Тя почака и след малко попита:
— Няма ли да ми кажеш?
Той въздъхна.
— Дейв ме наричаше Бастун, понеже според него се държах, все едно имам бастун в задника.
Уила толкова се изненада, че неволно се разсмя. Закри уста с длан и каза:
— Съжалявам.
— Е, вярно си беше, честно казано. Бях малко вързан. Така се държаха мъжете, които познавах, та смятах, че и аз трябва да съм като тях. Момчетата като Дейв се забавляваха да се подиграват на момчетата като мен, които сякаш нямаха представа какво е да се веселиш. Не мога да ти опиша колко великолепно беше усещането през последната година, когато всички мислеха, че аз съм Жокера. Гледаха ме и си казваха: „Олеле! Не предполагах, че е способен на това“.
— Помня това чувство — каза Уила. После, преди да се впуснат в поредната дискусия за смелостта й или за очевидната й липса сега, попита: — Е, какво искаше да ми покажеш?
Той свали слънчевите си очила и ги провеси през деколтето на тениската. Махна й да го последва по стълбите към предната веранда. Къщата беше огромна, много по-внушителна, отколкото изглеждаше отдалеч. Изпълни я със страхопочитание. Толкова дълго я беше наблюдавала отдалеч, че й се стори някак сюрреалистично да се изкачва наистина по стълбите, да докосва колоните.
— Когато разкопавахме корените на прасковата днес, открихме заровено съкровище. Куфар и филцова шапка. И тиган очевидно — добави Колин и завъртя ръждясалата вещ. — От филцовата шапка ме побиха тръпки, защото всяко дете, нахълтало с взлом в имението през последните четирийсет години, твърдеше, че е видяло филцова шапка да се носи из къщата. Баба ни плашеше с истории за призрака, който витае вътре.
— Виждал ли си го? — попита Уила.
— Единственият път, когато влязох тук с приятели, стоях със стиснати очи — отвърна той. — Но ще отричам, ако кажеш на някого.
Тя го изгледа учудено. На кого би могла да каже?
— А ти? Виждала ли си го?
— Никога не съм влизала.
— Шегуваш ли се? Толкова пакости си направила, но не си стъпвала в „Мадам“?
— За пръв път приближавам до къщата.
Тя протегна ръка и докосна стената, сякаш да се увери, че е истинска.
— Защо?
Уила отпусна ръка, уплашена, че изглежда смешно.
— Поради същата причина, която привличаше всички. Призраците. Моята баба ми разказваше същите истории.
— Страхуваш се от духове? Ти?
— Смятам просто, че което е погребано, трябва да почива в мир — отвърна тя и осъзна, че звучи досущ като баба си.
Пристъпи към куфара в края на верандата. Беше изработен от черна кожа — олющена и покрита с пръст, но иначе изненадващо запазена. Бяха извадили съдържанието и то лежеше спретнато подредено до филцовата шапка.
Уила се наведе и огледа всичко, макар да не разбираше защо. Не че би разпознала нещо от времето, когато баба й е живяла тук. Животът на Джорджи, поне според самата нея, започваше, след като бе напуснала това място.
Край куфара бяха подредени предимно старомодни мъжки дрехи от памук и лен. Имаше също разкъсан вестник и разтворен албум с изрезки от вестници. Тя вдигна внимателно албума и разлисти страниците — пожълтели и втвърдени като крехко стъкло от лепилото. Очевидно бе принадлежал на човек, силно заинтригуван от живота на кинозвездите от 30-те. Тук-там обаче имаше истински снимки. Бяха стари, на хора с неясни черти в някаква овощна градина.
— Дърветата отзад приличат ли на прасковата, засадена тук? — попита Уила и Колин надникна над рамото й.
Застана значително по-близо до нея, отколкото беше необходимо — несъмнено преднамерено според нея.
— Да, приличат. Интересно наблюдение.