Най-сетне се изправи, понеже това не беше разрешение, а и майка й щеше всеки момент да дойде и да я предупреди, че е стояла твърде дълго във водата. Отметна мократа си коса назад и задържа ръцете си върху главата. Пое дълбоко дъх и си каза, че ще успее да се справи. Заловеше ли се с нещо, винаги успяваше.
Не разбра кога точно усети, че не е сама. Осъзна го постепенно, сякаш се събуждаше от дъждовни капки, ромолящи по прозорец. Извърна се и видя Себастиан, седнал в един от шезлонгите. Беше свалил сакото на костюма и то лежеше върху съседния шезлонг. Наблюдаваше я с неразгадаемо изражение. Знаеше колко добре умее да прикрива чувствата си. Когато не искаше да разбере какво изпитва, не го издаваше по никакъв начин.
— Себастиан! Как се озова тук?
Не беше идвал в къщата й. Тя тръгна към стълбата и излезе от водата. Грабна хавлията, която беше оставила до ръба на басейна. Подсуши се, крачейки към него. Обзе я смущение, защото за пръв път я виждаше по бански костюм. Не че имаше значение. Не и за него поне.
Той стана, взе си сакото и го преметна през рамо.
— Чух, че днес са открили скелет в Блу Ридж Мадам. Исках да проверя как си. Не си вдигаше телефона.
— Всичко е наред. Всичко ще бъде наред — каза тя.
Повтаряше го цял следобед, сякаш се надяваше думите да станат истина.
— Но как си ти?
— И аз съм добре.
Тя се уви плътно в хавлията и я притисна с ръка към гърдите. Погледна към голямата къща, питайки се как ли приема майка й появата на Себастиан тук.
— Не мога да повярвам, че си рискувал да се срещнеш с родителите ми само за да провериш как съм. Дано са се отнесли мило с теб.
Той отговори уклончиво.
— Свикнал съм да ме гледат странно. Открай време. Важното е, че майка ти ме пусна. Преди петнайсет години щеше да ми захлопне вратата. Не се тревожи за мен. Мога да преживея почти всичко.
По някаква причина това я смути. Незнайно защо.
— Но се съмняваш, че аз мога.
Той се взря безмълвно в нея. Тя никога не беше оставала сама. Все още живееше с родителите си. Разбираше защо си е помислил така.
— Да влезем вътре — предложи и го поведе към къщата до басейна.
Озърна се още веднъж към голямата къща. Майка й ги наблюдаваше през френските прозорци.
— Откога си тук?
— От известно време. Плуваш чудесно по гръб.
Пакстън отвори вратата. Грабна бързо няколко бележки от масичката за кафе и ги напъха в чантата си.
— Ще пийнеш ли нещо? Май имам само уиски.
Миналата година след ремонта на къщата край басейна майка й бе напълнила барчето, но сега беше останало само уиски, защото Пакстън не го харесваше. Хрумна й, че трябва да го зареди. Себастиан винаги разполагаше с отбрани вина. Зареждането обаче означаваше да отиде в Хикъри Котидж и да се сблъска с неизбежните намеци на майка си, че прекалява с пиенето. Независимо че пиеше рядко и скромното количество в барчето й беше стигнало за цяла година.
— Не, благодаря — каза той и се огледа.
Майка й беше ремонтирала къщата в знак на налудничава криворазбрана признателност към Пакстън, че не се е пренесла другаде. Мястото трябваше да изглежда като ваканционна вила или крайбрежна къща. Преобладаваха бялото, пясъчното и златното, всички мебели бяха квадратни и меки, а килимът — пухкав. Не бяха по вкуса на Пакстън. Нищо тук не носеше отпечатъка й, както беше в къщата на Себастиан. Когато мечтаеше за собствен дом, никога не си представяше, че е тук. Понякога въображението й рисуваше къщата, която едва не бе купила миналата година. Понякога — място, където никога не беше стъпвала. Ала винаги знаеше, че е нейно. Тук миришеше на лимони. Непрекъснато. Не можеше да прогони натрапчивия аромат. Домът от сънищата й ухаеше на свежа трева и на понички.
— Добре си значи… — каза Себастиан и седна на дивана.
Не го интересуваха подробности за скелета, открит в Блу Ридж Мадам. Притесняваше се за нея. Никой друг не реагира така на новината.
— Да — отвърна тя и се опита да се усмихне. — Разбира се.
Очевидно не й повярва. Понякога й се струваше несправедливо, че я познава толкова добре.
— Е, всъщност… — додаде тя — искам да си излея душата.
— Ще седнеш ли?
— Не. Защото не мога да изпусна парата. Искам, но не умея. Всичко се е събрало тук вътре и не мога да го пусна да излезе.