Възможно ли е човек с толкова деен живот да се чувства толкова самотен?
Отвори барчето, извади противното шише с уиски и си сипа една чаша. Пое дълбоко дъх и отпи с отвратена гримаса.
За да не заспи след дългия ден, Уила остави влажния нощен въздух да духа през стъклото, докато пътуваше към дома си след партито на Рейчъл. Не беше възнамерявала да посещава вечерята на открито, която Рейчъл организираше всеки петък. Всъщност обичайно отклоняваше поканата. Петъкът беше ден за почистване. Понякога за тичане, ако й се спортуваше или ако бе прекалила с бисквитките в магазина. Все вълнуващи преживявания. Ала заради онзи скелет в Блу Ридж Мадам тази нощ не й се оставаше сама. След като откриха скелета, Колин я върна в магазина, а после се извини и се втурна обратно към имението. Оттогава не го беше чувала.
Тръгна си с Рейчъл и отидоха право в нейната къща. Това се случи преди седем часа. Задържа се прекалено дълго. Прекалено дълго за нея, разбира се. Партито продължаваше да се вихри. Рейчъл не беше типично двайсет и две годишно момиче, освен когато се събереше с двайсет и две годишни, и именно в такива моменти Уила осъзнаваше каква огромна пропаст са осем години. Не че й липсваше тази възраст — беше напуснала колежа, там прекаляваше и с алкохола, и с купоните — но й липсваше усещането да живееш за мига, да живееш единствено за да чувстваш.
Сбогува се и пое по дългия път към Уолс ъв Уотър. Рейчъл и приятелят й живееха под наем в миниатюрна фермерска къща току до границата на окръга. След няколко мили Уила мина покрай денонощен магазин, наречен „Веселяците“ — сборище на колежани през лятото, защото продаваха евтина бира и рядко изискваха карта за самоличност. На паркинга имаше няколко коли. Тя се прозя и реши, че очите я подвеждат, понеже разпозна едната.
Не, невъзможно.
Забави ход, за да се увери.
Да, това определено беше бялото спортно беемве на Пакстън Осгуд.
И от магазина определено излизаше Пакстън.
Какво, за бога, правеше тук? Според Уила Пакстън изобщо не беше оставала будна до тази част на денонощието, а камо ли в тази част на града.
Караше толкова бавно, че шофьорът зад нея наду клаксон. Уила отби встрани от шосето и колата профуча край нея.
Тогава забеляза бившият им съученик Роби Робъртс да излиза от магазина след Пакстън.
С възрастта лицето на Робъртс бе придобило изтънчена бледност. Изглеждаше самоуверен и умееше да е чаровен, когато поиска. Напиваше се обаче твърде често, задържаше се на работа, колкото да си осигури помощи за безработица, и се носеха слухове, че жена му го изхвърля от вкъщи през седмица.
Роби означаваше неприятности, но дребни неприятности. Беше любовник, не воин.
Двамата му приятели обаче, мъжете, навъртащи се пред магазина, несъмнено означаваха големи неприятности.
Колкото до Пакстън Осгуд, Уила знаеше, че тя успява да се справи в почти всякаква ситуация. Не се нуждаеше от закрилник. Излъчването й внушаваше респект. Заговореше ли, всички се вслушваха. И с обувките с токчета сигурно се издигаше над метър и осемдесет. Никой не би я подминал нехайно или снизходително.
Ала наблюдавайки сцената пред магазина, Уила разбра, че Пакстън — вероятно за пръв път в живота си — е притеснена. В почти един след полунощ, в денонощен магазин в периферията на града, където рядко се мяркаха хора от нейната прослойка, в червена лятна рокля и обувки на високи токчета с каишки, украсени с яркочервени рози. Стоеше пред входа на магазина, обкръжена от мъжете, стиснала тежките пликове, очевидно пълни с бутилки вино и пакети с чипс. Евтино вино и чипс? Необичайно пиршество. Косата й, обикновено прибрана в кок, стегнат като бебешко юмруче, висеше хлабаво и се виеше около красивото й широко лице. Изглеждаше странно разфокусирана и нестабилна.
Беше пияна.
Би й се сторило забавно, Уила с наслада би изгледала пиянския спектакъл на Пакстън, посветила живота си на съвършенството. С удоволствие би проследила как жена, чието присъствие кара всички наоколо да се чувстват някак непълноценни, да се стовари върху лицето си… Ако не бяха обградилите я мъже.