Пакстън стискаше Уила с такава сила, че със сигурност щеше да й остави синини.
Роби падна на колене и закри лице с длани. Завика, сякаш спреят беше поразил и него. Уила се зачуди какво цели, докато той не прекрати за секунда театъра и не вдигна очи.
— Бягайте, по дяволите!
Точно това и направиха.
Уила скочи зад волана, а Пакстън се стовари до нея. Ръцете на Уила трепереха толкова силно, че едва успя да превключи на заден ход. Помнеше как след особено грандиозните си бели в гимназията, отнемащи й понякога по цели нощи, пропълзяваше в леглото си и трепереше точно така. Чувството не беше лошо, приличаше по-скоро на облекчение. Най-сетне успя да подкара джипа и потегли с такава светкавична скорост, че Пакстън едва не падна. Наложи се да я сграбчи за роклята, за да я задържи вътре.
Едва когато излязоха на шосето — дълга и права отсечка, успоредна на магистралата — Пакстън успя да се намести в седалката. Вятърът от отворения капак на джипа развяваше косите им и единственият звук долиташе от дрехите им, които плющяха като чаршафи на простор. Уила току поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Едва след няколко километра се успокои, че не ги преследват.
Не проговориха много дълго.
Накрая Пакстън попита:
— Имаш ли кърпички?
Уила се обърна към нея. По страните й се стичаха сълзи и носът й течеше.
— В жабката има салфетки.
Пакстън затършува и ги намери.
— Не плача — каза тя.
— Добре…
— Не, наистина не плача. Уцели ме малко от спрея.
— О! Съжалявам. Мислех, че мерникът ми е поточен.
Пакстън изсумтя и Уила се усмихна. Навлязоха в града.
— Къде отиваме? — попита Пакстън и си издуха носа.
— Ще те откарам у вас.
Това предизвика бърза реакция.
— Не, в никакъв случай! — възкликна Пакстън. — Искам да сляза.
Занатиска дръжката на вратата.
Уила спря, защото се уплаши тя да не скочи в движение. Сега, след като вече се беше успокоила, разбираше с какъв проблем се е сблъскала. В колата й се возеше пияната Пакстън Осгуд и тя нямаше абсолютно никаква идея какво да прави с нея.
— Къде да те заведа тогава? — попита тя. Намираха се пред имение в стил Тюдор в квартала на Пакстън. Някъде отвътре излая куче. — У Кърсти Лемън?
Пакстън облегна глава назад.
— Не, за бога! Много ще й хареса.
— Мислех, че сте приятелки.
— Каквото и да означава това — каза Пакстън за изненада на Уила.
Дамите от висшето общество винаги изглеждаха толкова солидарни, очите им си разменяха безмълвни послания, които само те разбираха, споделяха тайни.
— У Себастиан?
Пакстън явно обмисли предложението. Накрая каза тихо:
— Не.
Оставаше само едно място. Страхотно. Уила запали двигателя и направи обратен завой.
— Какво правеше във „Веселяците“ по това време? — попита тя.
— Само там можех да си купя алкохол през нощта, без да ме забележи никой — отговори Пакстън и потърка очи. — Божичко, този спрей е силен! Улучи ме съвсем леко. Надявам се да го запомнят!
— Никой здравомислещ не ходи там по тъмно, дори колежаните!
— Не знаех — оправда се Пакстън. — За пръв път отидох.
— Защо точно днес?
— Защото животът ми е противен и исках да се напия.
Животът на Пакстън Осгуд бил противен. Ясно.
— Нямаше ли алкохол вкъщи?
— Изпих всичко.
— В Хикъри Котидж не остана капчица вино?
— Изпих всичко в моята къща. Къщата до басейна. И нямаше начин да отида в голямата да си взема. Мама щеше да ме направи на пух и прах. Както винаги. Знаеш ли кой друг винаги ми лази по нервите? Дамският клуб. Откриха един скелет и всички решиха, че целият проект е обречен. Сякаш в гардеробите им няма тонове скелети. Нямаш ни най-малка представа! — Пакстън се извърна и Уила усети, че я гледа. — Ти също ми лазеше по нервите. В гимназията.
— Само веднъж — уточни Уила.
— Не мога да повярвам, че си написала онова писмо на Роби Робъртс.
— Съжалявам — сви до бордюра Уила и изключи двигателя. — Наистина.
— Помня бележката. Беше наподобила толкова добре почерка ми, че отначало я помислих за моя. Защо не пробва да се прехранваш с фалшификаторство?
Уила излезе от джипа и каза:
— Татко щеше да се гордее с мен.
Пакстън се озърна, осъзнала най-после, че са спрели.
— Къде сме?