Наплиска си лицето със студена вода и успя да измие спиралата от очите си. Беше се гримирала? Погледна надолу. Червена рокля и обувки. Само за да отиде до денонощния магазин. Какво си е мислела? Точно там беше проблемът. Не беше мислила. Стегна косата си в кок и въздъхна. Положението не се подобри кой знае колко. Реши да приключва с това и пое към дневната.
Себастиан и Уила разговаряха оживено. И двамата млъкнаха, когато Пакстън влезе в стаята като въплъщение на прословутия розов слон.
Себастиан се обърна.
— Ще тръгваме ли?
— Да. Знам, че бързаш за благотворителните прегледи в клиниката — каза Пакстън и се запъти към вратата. — Още веднъж благодаря, Уила.
— Няма защо — отвърна тя.
Щом излязоха, Себастиан отвори вратата на аудито си и Пакстън се плъзна вътре. Той седна зад волана и потегли мълчаливо.
— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи снощи? — попита след малко.
— Не.
— Знам, че не желаеш да обсъждаме случилото се между нас — тихо добави той. — Говорех за теб и Уила.
— Женски работи — отвърна Пакстън, вперила очи през страничното стъкло. Усмихна се леко. — Е, и ти си един от нас всъщност.
— Не съм жена, Пакстън — каза той и студеният му тон я накара да се обърне към него.
— Не намеквах, че си като нас. Не в буквалния смисъл на думата. Просто…
— Къде е колата ти? — прекъсна я той.
— Пред „Веселяците“ на Стейт Булевард.
— Какво прави там? Повреди ли се?
— Не.
— Тогава какво си търсила там?
— Няма значение — обърна се отново към прозореца тя.
Себастиан сви на паркинга пред „Веселяците“, който гъмжеше от автомобили на хора, отбили се в магазина на път за работа. Спря до беемвето й, което изглеждаше — слава богу — непокътнато. Не знаеше какво щеше да обяснява на Себастиан и на семейството си, ако тези кретени бяха разбили колата й за отмъщение.
— Не носиш „Визин“, нали? — попита тя. — Мама ще припадне, ако ме види така.
— Имам у дома — каза той. — Искаш ли да те заведа там?
— Не, благодаря.
Беше на трийсет. Не се полагаше да се вмъква вкъщи като крадец след една нощ навън.
— Щеше да е по-лесно, ако не се налагаше да се прибирам у дома, за да се преоблека.
— Донеси си дрехи при мен. Ако ти потрябват, ще са там.
Тя се обърна към него, изненадана от близостта, която подсказваше предложението. Особено след снощи.
— Защо не ми се обади, Пакс? — попита той и тя осъзна с почуда, че се чувства обиден. — Щом не си искала да се прибираш вкъщи, можеше да дойдеш при мен.
— Уила предложи да ме закара при теб, но аз отказах.
— Защо?
— Защото бях пияна. И двамата знаем каква неприятна гледка съм, когато изпусна юздите.
— В моите очи винаги си прекрасна.
Нямаше сили за това. Не сега. Отвори вратата.
— Ще се видим скоро. Благодаря, че ме докара.
Той се протегна и я задържа.
— Искам да ти помогна, Пакс.
— Знам. Затова няма да моля повече.
Когато спря пред Хикъри Котидж, Пакстън грабна чантата си, която с облекчение откри непокътната в колата, където явно я беше забравила. Влезе възможно най-тихо в къщата. Майка й спеше до късно, а баща й се събуждаше рано, когато времето беше подходящо за голф. Шансовете да се промъкне незабелязано бяха добри.
Щом стигна кухнята, реши, че е успяла. Усмихна се на Нола — набитата им позастаряла икономка с червена коса, преливаща в сиво, и толкова много лунички по лицето, че приличаше на опръскана с боя. Месеше тесто върху кухненския плот. Прашинки брашно плуваха край нея, все едно е фигурка от снежен глобус.
Усмивката на Пакстън тутакси избледня, когато осъзна, че Нола не е сама.
— Мамо! — възкликна тя. — Защо си станала толкова рано?
София седеше до кухненската маса. Пред нея стоеше чаша чай. Беше в бялата си бродирана нощница и в бял халат; широка диадема придържаше косата й. Всяка нощ спеше с диамантените си обици. Слагаше ги, преди да легне, дори да не ги носеше през деня.
— Чух те да излизаш снощи — каза София.
— Да. Не успях да заспя.
— Ще ми кажеш ли къде беше? — попита София. — С онзи Себастиан? Не мога да повярвам как се появи изневиделица снощи. Аз… не знам как да се държа с него.
Тя придърпа яката на халата.
— Не, мамо. Не бях със Себастиан.