Този план се крепеше несигурно върху едно условие — да не се натъкне на родителите си. Седмици наред съобразяваше графика си така, че да не се налага да разказва как е минал денят й още щом прекрачи прага. Раздразнението и желанието да ги отбягва бяха съвсем ново явление и тя не беше сигурна как да го тълкува. Досега не й пречеше да живее с родителите си. Веднъж на сезон, когато отпътуваше да посети колежките си от университета Тюлейн в Ню Орлиънс, всички до една се дивяха как така Пакстън още живее в родния си дом. Не разбираха защо изобщо се бе върнала при родителите си след дипломирането, след като разполага с достатъчно пари да постъпи както пожелае. Изглеждаше необяснимо, но тя обичаше Уолс ъв Уотър. Харесваше й да е част от историята му, да движи колелото й. Градът досягаше дълбока, чувствителна струна в душата й. Усещаше, че му принадлежи. И понеже работата на близнака й Колин изискваше да пътува из цялата страна, а понякога и отвъд океана, Пакстън мислеше, че е справедливо поне едното дете да остане край родителите си.
Миналата година обаче, когато трийсетгодишнината й надвисна застрашително над нея като черен балон. Тя най-сетне реши да се премести — не в друг щат, не дори в другия край на града, а в къща, която приятелката й Кърсти Лемън продаваше. Намираше се на 10 километра от Хикъри Котидж. Пакстън измери разстоянието с одометъра в колата и го изтъкна пред родителите си като основно предимство на покупката. Идеята да ги напусне, да сложи край на идиличното им несъвместимо съжителство обаче толкова разтревожи майка й, че Пакстън се принуди да отстъпи. Все пак се изнесе от голямото имение и се премести в къщата край басейна — нищожна, но наложителна стъпка. Трябваше й време.
Къщата край басейна й осигури известно уединение, но за жалост единственият начин да влезе там беше през главната сграда и родителите й винаги разбираха кога влиза и кога излиза. Не можеше дори да донесе плик с продукти, без да изслуша коментара на майка си. До това се свеждаха мечтите й фантазираше си как оставя кутия с понички в кухнята си, без да се налага да обсъжда покупката.
Изкачи стъпалата пред просторния дом на родителите си, наречен Хикъри Котидж заради десетките хикории в двора. Наесен бонбонено жълтите им листа озаряваха целия заден двор толкова ярко, че превръщаха нощта в ден. Птиците, гнездящи в короните на хикориите, се объркваха, защото не успяваха да различат утрото от залеза. Будуваха дни наред и накрая започваха да падат изтощени от клоните.
Пакстън отвори тихо предната врата и я затвори леко зад гърба си. Знаеше, че родителите й гледат Си Ен Ен в дневната. Реши да се шмугне на пръсти в кухнята и да излезе през френските прозорци, без да я усетят.
Обърна се и се спъна в куфар.
Приземи се на ръце върху мраморния под на антрето. Дланите й пламнаха от болка.
— Какво, за бога, стана? — чу да казва майка й.
От дневната се заспускаха забързани стъпки.
Пакстън се изправи и видя, че съдържанието на дамската й чанта се е разпиляло навсякъде. Всичките й списъци се бяха разлетели наоколо, което тутакси я хвърли в паника. Нейните списъци бяха поверителни. Не ги показваше на никого. Събра ги припряно и ги натъпка в чантата си. В същия миг трима души се появиха в антрето. Пакстън стана и се заизтупва.
— Пакстън! Добре ли си? — възкликна майка й. — Колин, махни тези куфари, за бога!
— Смятах да ги занеса в къщата до басейна, но открих, че Пакстън се е преместила там — обясни Колин.
Гласът на брат й накара Пакстън да се извърне. Хвърли се в прегръдките му.
— Чакахме те в петък! — притисна го силно със затворени очи и вдъхна спокойната, ведра атмосфера, която винаги го обгръщаше като ореол.
Едва не се разплака, толкова щастлива се почувства, че го вижда. После я обзе гняв и й се прииска да го удари. Колко по-лесно щеше да й бъде да се справя с родителите им, ако той престанеше да скита насам-натам и се завърнеше завинаги.
— Приключих проекта по-бързо от планираното — обясни Колин, отдръпна се и я огледа. — Изглеждаш прекрасно, Пакс. Време е да се изнесеш и да се омъжиш.
— Не, не я съветвай да се омъжва! — прекъсна го майка им София. — Знаеш ли с кого излиза сега? Със Себастиан Роджърс.
— Не излизаме, мамо. Просто сме приятели.
— Себастиан Роджърс — повтори Колин, без да откъсва поглед от Пакстън. — Не бяхме ли съученици с него? Женственото хлапе с дългия пурпурен шлифер?
— Да, точно така — каза майка им, сякаш той е потвърдил мнението й.