С Пакстън се бяха уговорили утре да посетят отново старческия дом и да поговорят с Агата. Реши да я попита за баща си и за баба Джорджи. Натъкнеше ли се на поредното откритие, значи нещата бяха далеч по-дълбоки, отколкото й изглеждаха.
Потънала в размисли, Уила изгуби представа за времето. Обърна се да види дали Колин все още спи.
Не спеше. Гледаше я, облегнал глава върху свитата си ръка.
— Подремна ли си хубаво?
— Съжалявам — каза той и се надигна. Коремните му мускули се очертаха ясно. — Не исках да захъркам пред теб. Не спя добре, особено когато съм у дома. И сънят ме оборва по никое време.
Тя му се усмихна съчувствено и отметна кичурите тъмна коса от челото му.
— Забелязах, когато се отнесе върху канапето ми.
— Прекрасно канапе!
Усмихнатите им очи се срещнаха. Като по даден знак Колин се приведе, а тя вдигна лице. Устните им се докоснаха нежно, стоплени от слънцето и сухи. Не след дълго нежността прерасна в жажда и настойчивост. Тя се отпусна назад и той я последва. За пръв път се чувстваше така. С него сърцето й сякаш щеше да изскочи. За бога, да се чувстваш така, без да нарушаваш закона, беше удивително! Добре де, строго погледнато, бяха нарушили закона, спускайки се по скалата, ала да се целуват тук на брега беше просто живот в мига, а срещу това не съществуваха закони.
Усети как ръката му дърпа блузата й и изви гръб.
— Толкова красива — каза той, когато дрехата й прелетя над главата й и се приземи някъде зад тях. Дланите му обгърнаха гърдите й и тя стаи дъх.
— Мисля, че винаги съм те търсил. Не мога да повярвам, че през цялото време си била тук.
Той захвърли сутиена й настрана и я целуна по гърдите. Тя отвори очи и ги насочи към върха на скалата. Някой можеше да се появи там всеки момент.
— Колин, ще ни видят…
Той вдигна глава.
— Кажи ми, че това не те възбужда — отвърна и впи устни в нейните.
Тя го дръпна за косата и той пак вдигна глава и я погледна. Дишаше тежко.
— Възбужда ме сега. Каквато съм сега, Колин — каза му, понеже, необяснимо защо, усещаше, че е важно да му обясни. — Не съм момичето, което съм била преди.
По лицето му се изписа объркване.
Внезапно я обзе тъга. Не беше така, както го искаше. И как би могло? Пречеха им твърде много недоразумения.
— Няма да останеш тук, нали? — попита тя.
След миг колебание той отвърна:
— Не.
— Значи планираше да ме прелъстиш и да си тръгнеш.
— Нищо не планирах.
Очите му се впиха в нейните.
— Защо не дойдеш с мен?
С цялото си сърце чувстваше, че Колин не е коварен мъж. Просто се опитваше да намери изход.
— Не мога да тръгна сега. Баба е тук.
— Погледни ме в очите и ми кажи, че си щастлива, Уила.
Коварен… Не… Ала удивително заблуден.
— Защо не го направиш ти?
Той се изправи бързо, сякаш го е зашлевила.
— Щастлив съм, разбира се.
Тя закопча сутиена и си облече тениската.
— Да бе… Затова спиш толкова спокойно.
Той разтърка лицето си с длани, все едно се събужда след дълъг сън. Въздъхна и няколко секунди погледа мълчаливо водата.
— Трябва да вървим — каза и й подаде обувките.
Е, поне един от тях бе научил нещо за себе си днес.
За жалост не беше той.
Върнаха се по пътеката за водопада Тинпени. Минаваше пладне и слънчевите лъчи се спускаха косо през дървесните корони, когато стигнаха до паркинга. Влязоха в колата и Уила спусна прозореца, за да усеща топлия летен вятър.
— Гладна ли си? — попита той.
Проговаряше за пръв път, откакто напуснаха скалата.
— Умирам от глад — призна тя.
— Да хапнем нещо. Не бива да приключваме деня толкова неловко — каза той и тя оцени жеста му.
— Бил ли си в ресторант „Железница“ на Нешънъл Стрийт? — попита Уила. — В него се събират планинари като нас.
Слязоха в града и спряха на кръстовище. Вдясно чакаше синьо ауди.
— Колата на Себастиан! — възкликна Колин, натисна клаксона и им помаха. — С Пакстън явно се прибират след обедния концерт. Не мога да повярвам, че е продължил досега.
— Искаш ли да им предложим да дойдат с нас? — попита Уила, стараейки се да не издава нетърпението си да ги поканят, за да разсеят възцарилото се неудобство.
— Добра идея — съгласи се припряно той.
Очевидно и той споделяше чувствата й.