— Той е на няколко пресечки оттук, пред магазина ми — обади се Уила и остави сандвича в чинията. — Мога да отида и пеш.
— Аз ще те закарам до вкъщи, Пакстън — предложи Себастиан. — Уила още не се е нахранила.
— Не. Мисля, че приключих — каза Уила.
Зачуди се защо. Ненадейно всички се разбързаха да си тръгват и настроението им я зарази. Все едно да видиш разбягала се тълпа. Не оставаш да провериш какво е стреснало хората. Хукваш и ти.
Пакстън стана и Колин я последва.
— Ще те видя ли утре? — попита я Себастиан.
— Не. Не успях да ти кажа. Тази неделя ще си отдъхнеш. Уила ще ме придружи при баба Осгуд.
— Нима? — учуди се Колин. — Защо?
Пакстън въздъхна.
— Ще ти обясня някой ден, когато най-сетне проявиш интерес към семейството — отвърна тя и се запъти към вратата.
— Е, чака ме забавно пътуване до вкъщи — заключи Колин и остави пари на бара, за да покрие сметката.
— Благодаря за излета — каза Уила.
— Съжалявам, че настоявах да дойдеш.
— Аз не съжалявам.
Той задържа погледа й секунда повече от необходимото и се отдалечи.
Себастиан се премести до нея.
— След този разговор ни остава само да си представим какво премълчаваме.
Кимна към сандвича й.
— Дояж си сандвича. Ще те откарам до джипа.
— Няма нужда. Близо е.
— Тогава ще те заведа.
Уила изгледа сандвича. Вече не беше гладна.
— Да вървим тогава — плъзна се тя от стола. — Готова съм.
В ранната привечер небето бе с цвят на розов сладолед. Баба й казваше, че порозовее ли небето, значи някой някъде се е влюбил — рядък полет на въображението за жена, толкова уплашена от всичко. Нешънъл Стрийт все още беше оживена, а магазините — отворени. Себастиан излъчваше спокойствие. Мълчанието не го притесняваше.
— Откога сте… близки с Пакстън? — попита го след малко Уила.
— Откакто се върнах в града. Веднага се сприятелихме.
Не изглеждаше като човек, който би накърнил съзнателно нечии чувства. Знаеше ли, че Пакстън е влюбена в него? И дали беше редно Уила да му каже? Недоумяваше защо изобщо обмисля дали да се намеси? Навярно защото не й допадаше мисълта Пакстън да страда заради човек, който още не е наясно със себе си. Нещо като Колин. Не че Колин я бе наранил. Съвсем не. Сама си беше виновна. Той не криеше, че смята да замине.
— Вие с Пакстън явно сте се поопознали напоследък — констатира Себастиан след поредното протяжно мълчание.
— Не знам. „Разбираме се“ е по-точният израз. Започваме да се разбираме. Преди време бабите ни са били близки. Разучаваме подробностите.
— Заради празненството? — попита той.
— Не съвсем.
Най-после стигнаха до магазина на Уила. Вътре не светеше. Рейчъл вече си беше тръгнала.
— Благодаря за разходката. Ето го джипа ми — посочи тя.
Разкопча един от многото джобове на панталонките си и извади ключовете.
— Знаеш ли? Колин беше прав за едно — каза Себастиан. — В ролята на Жокера ти наистина надскочи представите на мнозина за теб. Няма как да отречеш, че не си го искала, защото доказа черно на бяло пред всички, че ти си Жокера.
Уила се усмихна смутено.
— Е, мислех си, че след колежа кракът ми повече няма да стъпи в Уолс ъв Уотър. Исках легендата да има герой.
— Ти ме вдъхнови донякъде.
— Нима?
— По онова време и аз исках да се откъсна от разни неща, да престана да се съобразявам с представите на околните за мен. Ала частица от Особняка живее у мен. Винаги ще живее.
Уила смяташе Себастиан за въплъщение на преображението. Сега обаче осъзна, че той изобщо не се е преобразил, а е станал себе си.
— Как се приспособи?
— Човек е такъв, какъвто е. Удивително е колко малко зависи от волята ни. Приемем ли го, останалото е лесно.
Той се приведе и я целуна по бузата.
— Лека нощ, скъпа.
— Лека нощ — каза тя и го проследи с поглед как се отдалечава.
Уила вече се бе изкъпала и си беше облякла памучните панталонки и блузката, с които спеше, когато някой похлопа по вратата. Тя наметна къс халат и заслиза по стълбите, включвайки пътьом лампите, които вече беше изгасила преди лягане.
Отвори вратата и видя любимия си лунатик, застанал пред прага й с многострадално изражение.
— Съжалявам — каза Колин. — Съжалявам за намека, че животът ти е по-непълноценен, отколкото се полага. За теб и за семейството ти. Всъщност ставаше дума за мен.