— Да, в крайна сметка го разбрах.
Тя отстъпи назад, за да му направи път. Около него витаеше ароматът на лимонов пай, който бе усетила и преди. Разкаяние.
— Не знам защо това място ми влияе така. Все едно тук не показвам истинското си „аз“, въпреки че то не се мени. Преувеличавам. Може би негодувам твърде много. Може би се опасявам, че ако се върна, няма да бъда образцов Осгуд като другите от семейството ми. Това винаги ме е плашело. Но, за бога, изтръпвам само като си го представя! Не го искам. Не искам дни на голф игрището и вечери на партита.
Колин прокара пръсти през косата си — все още влажна, сякаш и той е излязъл току-що изпод душа.
Уила скръсти ръце.
— Настояват ли да правиш нещо против волята си, когато им гостуваш?
— Е, не… — намръщи се той.
— Значи въображението ти упорито рисува несъществуващи конфликти — засмя се тя. — Знаеш ли какво, Колин? У теб живее частица от Бастуна. Свиквай. Няма да се сбогуваш с него.
Той се отпусна на канапето й.
— Чувствам се объркан. И дяволски изморен. Защо не мога да спя тук?
— Сигурно се страхуваш да се отпуснеш и да позволиш на нещата просто да се случват.
— Права си. Влюбих се случайно в теб — разкикоти се той и отпусна глава върху възглавничките. — И това е най-хубавото ми завръщане у дома.
Уила отпусна изненадано ръце.
— Докога да ти повтарям да престанеш да идваш, когато си изморен. Говориш неща, които не бива да казваш.
Той вдигна глава и я изгледа сериозно.
— Защо да не бива да казвам това?
— Защото не съм сигурна, че разбираш коя съм — отговори му искрено.
И как би могъл, след като тя самата едва сега започваше да проумява?
— Нищо подобно. Отварям си очите на четири.
Уила поклати глава.
— Ако ми го кажеш на сутринта, може и да ти повярвам.
— Добре — прокара той длани по канапето. — Може ли пак да остана тук? Само онази нощ успях да се наспя спокойно.
— Добре — съгласи се тя с въздишка. — Ще ти донеса възглавница.
— Не, не искам възглавница — каза той и се намести да й направи място. — Искам теб.
През ума й прелетя какво ли не, но най-стъписващото беше забързаното и отчетливо „Да!“. Ала твърде отдавна загърбваше спонтанните импулси и села се поколеба.
— Колин…
— Искам просто да полежиш до мен, докато заспя.
Уила изключи отново лампите и приближи до канапето. Беше толкова висок, че се сгуши съвсем удобно до него. Той я обгърна с ръка и тя отпусна глава върху гърдите му.
Каква невъзможна ситуация!
— Не съм сигурен, че мога да живея тук — каза той в мрака, сякаш прочел мислите й. Усети как гласът му отеква в гърдите.
— Не съм сигурна, че мога да си тръгна — отвърна тя.
Замълчаха. Постепенно сърцето му затуптя по-спокойно.
— Мисля, че бих могъл да опитам да живея тук — прошепна й.
— Мисля, че бих могла да опитам да си тръгна — прошепна му тя.
— Но няма шанс да станеш природолюбителка?
Тя се засмя и се притисна по-плътно до него.
— Заспивай, Колин.
И той заспа.
На другата сутрин Уила, качила се върху един стол в килера, тъкмо се пресягаше към кутия от обувки, пълна със спомени от гимназията, когато Колин застана зад нея и попита:
— Какво правиш?
— Колко странно! Тъкмо си мечтаех някой висок мъж да се появи и да ми помогне — каза тя и скочи от стола. — Ще свалиш ли онази кутия от рафта?
Той я смъкна с демонстративна лекота и й я подаде.
— Какво е това?
— Нещо, което искам да върна на Пакстън, когато се видим днес — обясни тя и остави кутията върху тоалетната масичка.
Беше будна от доста време, но още не бе се преоблякла. Колин спеше и тя се постара да не вдига шум.
— Това значи е стаята ти — озърна се той.
В леглото от ковано желязо спеше почти откакто се помнеше, но лампите върху нощните масички бяха оригинални фигурки от кристал — подарък от Рейчъл за рождения й ден. Мебелите бяха стари, но неин приятел — художник от Нешънъл Стрийт — ги беше пребоядисал в пъстри шарки.
— Да, това е стаята ми.
Косата му беше сериозно разчорлена, ризата му — разкопчана, а краката — боси, което незнайно защо я умили. Колин се обърна към нея и каза:
— Спах.
— Знам.