— Баба Джорджи се държеше много строго с татко — каза Уила.
Пакстън я погледна. Не разбираше какво цели Уила, ала усети, че нещо я гложди.
— Ужасяваше се той да не заприлича на Тъкър. Всичко я плашеше. Страхуваше се и от това — че ще открият тялото на Тъкър. — Агата поклати глава. — Всичките й суеверия извираха от желанието й духът му да остане под земята. Превърнаха се в мания.
— Знаеше ли татко кой е баща му?
— Обясни му, че е бил търговски пътник и след това не го е виждала. Възможно е да е научил и повече. Със сигурност знаеше, че майка му иска той да живее скромно. И я послуша. Жалко, че умря точно когато най-сетне се осмели да поеме по свой път.
Уила се приведе напред.
— Какво искаш да кажеш?
— Смяташе да продаде къщата и да пътува.
— Не ми е споменавал нищо!
— Мисля, че не ти е казвал много неща.
Уила изненада Пакстън с въпроса:
— Заради мен ли се отказа от работата в училището?
— Да. Беше впечатлен от теб. Въпреки че не разбирам защо — изкриви лице Агата. — Вършеше лудория след лудория… Когато научи, че си напуснала колежа, Хам реши, че търсиш себе си.
— Знаел е, че съм напуснала?
Изглеждаше невероятно и веждите на Уила се извиха още повече.
— Разбира се.
— А ти откъде знаеш? — попита Пакстън, изумена, че баба й е пазила не само своите тайни, но и тайните на бащата на Уила. Какво ли още криеше упоритият й ум? Години наред Пакстън бе смятала, че баба й е просто зла старица. Сега съзираше дълбоката й същност, за която никой не подозираше.
— С Хам разговаряхме дълго, когато настъпи моментът да настани майка си в старчески дом. Той беше решил да пътува. Аз му обещах да наглеждам Джорджи — поизопна тя рамене. — И спазвам дадената дума.
Уила се облегна назад със замислено изражение. Пакстън се възползва от възможността да попита:
— Защо не си ми казвала, че клубът е изопачил ролята си? Щях да направя нещо.
— Пакстън, виждам, че се опитваш да наблегнеш върху делата, а не върху показността. Стремежът ти е похвален, но според мен се дължи по-скоро на липса на приятели, отколкото на по-висши подбуди.
При тези думи Пакстън се поотдръпна назад.
— Приятелството създаде клуба и ако искаш да възвърнеш първоначалния му облик, трябва да разбереш какво означава да си приятел. Знам как ме гледаш и си мислиш: „Не искам да съм като нея“. Е, това е твоят шанс. Хората винаги повтарят, че животът е твърде кратък за разкаяния. Ала истината е, че е твърде дълъг.
— Ще дойдеш ли на празненството? — попита отново Пакстън. — Мисля, че е важно да присъстваш.
— Може би. Носи ми шоколади и… може би. А сега ме оставете да си хапна на спокойствие.
Агата отвори бонбониерата.
Пакстън и Уила станаха, всяка потънала в собствените си мисли, и тръгнаха по коридора. Пакстън се отправи към вратата, но Уила спря.
— Ще отида при баба — каза тя.
— О. Разбира се.
— Искаш ли първо да пийнем кафе? — посочи Уила към трапезарията.
Пакстън се усмихна почти облекчено.
— Да. Ще се радвам.
Взеха си чаши и ги напълниха. Избраха си маса до прозореца с изглед към страничния двор.
— Защо според теб не се сприятелихме в училище? — попита Пакстън, докато Уила сипваше пакетче захар в кафето си. — Забелязвах как ме гледаше. Не ме харесваше, нали?
— Не е така — каза Уила.
— Обясни ми тогава.
Уила се поколеба.
— Мисля, че в гимназията изпитвах ревност. Мразех, че нямам каквото имаш ти. Намразих и семейството си заради това. Сега ми се иска да върна времето назад — сви рамене. — Като пораснахме… не знам… Ти поставяш невъзможни критерии и никой не е способен да ги удовлетвори. Понякога изглежда, че го правиш нарочно. Дрехите ти са безупречни. Прическата ти е съвършена. Работиш като за трима. Малцина го умеят.
Пакстън впи очи в чашата си.
— Може би наистина го правя нарочно. Но само защото всички останали изглеждат по-щастливи от мен. Имат си дом, съпрузи, деца, бизнес. Понякога си мисля, че нещо не е наред с мен.
— Всичко е наред с теб — каза Уила. — А ти защо не се сприятели с мен?
— О, лесен въпрос — усмихна се Пакстън и я погледна. — Страхувах се от теб. — Уила се разсмя. — Сериозно. Беше толкова мълчалива и вглъбена. Все едно четеш мисли. Ако бях разбрала по-рано, че ти си Жокера, може би щеше да ми е по-лесно да се сближа с теб. Поне щях да знам, че имаш чувство за хумор. После, когато се върна в града, сякаш не искаше да имаш нищо общо с хората, с които си отрасла. Нешънъл Стрийт ти стана втори дом, все едно ни презираш.