— Не е така — прекъсна я Уила. — Нищо подобно. След като татко почина, се върнах тук с убеждението, че вече няма начин да му се извиня, задето се държах така, сякаш не е направил достатъчно за мен. Обещах и пред себе си, и пред него да бъда щастлива с това, което имам. Всеки ден. Ала отначало хората, с които бях отраснала, възраждаха някогашната ми несигурност. Затова просто свикнах да ги отбягвам.
— Е, вече няма как да ме отбягваш — заяви Пакстън. — Знаеш тайните ми. Притече ми се на помощ. Твоя съм.
Уила се засмя и махна неубедително с ръка.
— Всеки от приятелите ти би го сторил.
— Не — отвърна Пакстън. — Никой не би го направил.
— О, щях да забравя! — бръкна Уила в задния джоб на джинсите си. — Искам да ти го върна.
Подаде на Пакстън сгънат лист от бележник.
— Какво е това?
— Бележка. Изпусна я в коридора на училището. Аз я взех и я прочетох. После се почувствах неловко и не знаех как да ти я върна.
Пакстън я разгърна и я погледна. Разбра за какво става дума и се засмя изненадано.
— Списъкът с качества, които бъдещият ми съпруг трябва да притежава.
— Съжалявам — смутено отвърна Уила.
— Така си фалшифицирала почерка ми в онова писмо до Роби Робъртс!
— Да. Много, много съжалявам.
Пакстън поклати глава и прибра бележката в чантата си.
— Няма нищо. Най-обикновен списък. Един от стотици. Съвсем го бях забравила.
— Впечатляващ е — каза Уила.
— Явно тогава съм знаела какво искам — усмихна се Пакстън и реши да зададе на Уила въпроса, който я измъчваше. — Като стана дума за желания… Брат ми не се прибра снощи. Дали знаеш къде е бил?
Уила сведе поглед.
— Нищо чудно да е спал на канапето ми.
— Защо тогава се изчервяваш?
Уила я погледна отново с искрящи очи.
— Нищо чудно да съм спала с него.
— Знаех си!
Те се засмяха и Пакстън ненадейно усети колко добре се чувства с Уила. Смяташе, че не я бива да завързва приятелства. Ала навярно се бе опитвала да се сприятелява с неподходящи хора.
Двете разговаряха дълго след като кафето им изстина.
Бъдещият съпруг на Пакстън Осгуд
„Ще бъде мил.
Ще бъде забавен.
Ще бъде сговорчив.
Ще може да готви.
Ще умее да се целува.
Ще мирише приятно.
Винаги ще ме изненадва.
Ще спори с мен и понякога ще ми позволява да удържа победа, но невинаги.
Ще бъде загадъчен.
Ще ме обича винаги, независимо как изглеждам.
Мама няма да го харесва, което означава, че аз ще го обичам още повече.“
Часове по-късно, след като излязоха от трапезарията и Уила отиде при баба си, Пакстън седна в колата и веднага извади отново списъка и го изчете от край до край.
Спомни си как го беше изгубила и дни наред се страхуваше къде го е дянала. Ужасяваше се някое нелепо момче като Роби Робъртс да не го открие и да я подиграва. Годините се нижеха и тя постепенно го забрави — едно от многото неща, с които бе успяла да се сбогува.
Къде бе изчезнало това момиче? Същият въпрос си зададе, когато видя старата снимка на баба си. Къде е изчезнало това момиче? Колин каза, че тя е единствената от тях четиримата, която не се е променила. Ала тя се беше променила, но не за добро.
Някогашното момиче не би одобрило жената, в която се е превърнало. Онова момиче винаги си представяше колко щастливо ще е на трийсет години, щастливо както тогава. Какво се бе случило?
Пакстън седеше в колата, взираше се невиждащо и стискаше бележката, докато телефонът й иззвъня.
Погледна екрана. Беше майка й, сигурно да попита защо не се е прибрала за пробата на роклята за юбилейното празненство.
Пакстън въздъхна, прибра телефона и бележката в чантата си.
Запали колата и потегли обратно към познатия й живот.
Петнайсета глава
Риск
В понеделник Пакстън не си позволи обедна почивка, за да може да си тръгне по-рано от работа. Документи, изискващи подписа й, се трупаха върху бюрото в благотворителния център, милиони подробности за юбилейното празненство в петък очакваха доуточняване, но някои неща бяха просто по-неотложни.