Паркира пред „Харис & Асошиътс Риълти“, чийто офис беше разположен току до пазара за органични стоки. Влезе и видя Кърсти Лемън, която разговаряше по телефона, седнала зад бюрото си. Щом тя затвори, приближи до нея.
— Пакстън! — изненада се Кърсти. — Какво те води насам?
— Видях, че къщата на Тийл Стрийт още се продава.
— Да, продава се — предпазливо отговори Кърсти.
— Искам да я купя.
Колебливият и недоверчив поглед на Кърсти я изненада.
— Сигурна ли си този път?
— Да.
Кърсти въздъхна и си взе ключовете.
— Е, да отидем да я разгледаме — каза с въодушевлението на човек, когото отвеждат в операционната.
И двете се качиха в нейния миниван. Пакстън не успя да си спомни кога за последно са се возили заедно. Сигурно в гимназията, когато в събота Кърсти вземаше древния „Рейндж Роувър“ на баща си и отиваха в Ашвил. Липсваше й усещането да седят една до друга в колата, да си говорят за какво ли не. Преди да пораснат. Преди да се появят толкова много неща, които предпочитат да не споделят.
Къщата се намираше в комплекс, наречен „Уотървю“ — потънало в зеленина място с обща градина с беседка и фонтан. Къщите в колониален стил бяха от червени тухли и изглеждаха прекрасни. Тази, в която Пакстън се влюби още щом я видя за пръв път, се намираше в най-закътания край на градината. Около вратата се виеха глицинии и тя си спомни как си представяше колко чудесно ще е да влиза и да излиза напролет, когато храстите са обсипани с цветове. Сякаш всеки ден минава през венчална арка.
Кърсти отключи входа. Вътре ги посрещнаха овални тавани и дървени подове. Горе имаше три спални. Това бе един по поводите за разногласие с майка й, когато миналата година реши да се изнесе, преди да навърши трийсет. София настояваше, че на Пакстън не й е необходимо толкова пространство.
Сега в ума й изплуваха думите на Себастиан, че всеки живот се нуждае от пространство, за да приюти доброто, запътило се към него.
Прииска й се да й бе хрумнало да го каже на майка си.
Разходи се из къщата. Кухненският кът бе отделен от дневната с плот! Представи си колко чудесно ще е да покани приятели на вечеря; идеализираше картината, разбира се, защото жените от клуба бяха омъжени и за тях задушевните събирания вече не съществуваха. Или ако съществуваха, Пакстън не участваше в тях. Ако беше предприела тази крачка веднага след колежа, може би нещата щяха да се подредят другояче, преди животът им да се усложни толкова.
— Красива е като в спомените ми — каза Пакстън.
Кърсти стоеше до входа.
— Миналата година разчитах на комисионата от продажбата. Притесних се много, когато в последния момент отказа да я купиш.
Пакстън се обърна стъписано към нея.
— Защо не ми каза?
Кърсти сви рамене.
— Съжалявам. Навремето си казвахме всичко. Кога се променихме?
— Не знам — тръгна напред Кърсти. — На младини приятелите са целият ти живот. Когато пораснеш, приятелствата остават на заден план. Накрая започват да ти се струват лукс, прищявка. Нещо като дългата вана.
— Аз държа на теб, Кърсти — каза Пакстън. — Винаги съм държала. По някаква причина просто спрях да го казвам, да го показвам.
— Леле, Пакс, отдавна не съм виждала тази твоя страна. Какво я извади наяве?
— С наближаването на празненството все по-често си мисля за бабите ни, за приятелството им, продължило цял живот. Винаги съм си представяла, че и с нас ще е така.
Кърсти я погледна тъжно.
— И аз.
Това е, рече си Пакстън. Признаваме, че всичко се е променило, но никой не иска да направи нищо.
— Добре. Искам да купя къщата — каза тя. — Възможно най-бързо. Още днес ще подпиша офертата.
— Пакстън, ела тук — извика майка й от дневната още щом прекрачи прага.
Когато влезе, родителите й седяха на дивана и гледаха вечерните новини.
— Днес донесоха роклята ти — каза София и посочи голямата бяла кутия върху стола в ъгъла. — Пробвай я, да не би да се наложи да я преправят в последния момент. Мисля, че тримата с баща ти трябва да отидем заедно, особено, при условие че нямаш кавалер.
Пакстън приближи до кутията и я отвори. Все още усещаше частица от приказния трепет, обземащ я навремето при мисълта как облича бална рокля. Усмихна се при вида на искрящата розова материя и блесналите по деколтето скъпоценни камъни.
— Трябва да отида по-рано. Ще пътувам сама.