Върна капака върху кутията.
— Мамо, кога напусна дома на родителите си?
София отклони очи от телевизора.
— След колежа. Живеех с няколко приятелки. След две години започнах да излизам с баща ти. Бяха чудесни времена. Когато Доналд поиска ръката ми, бях очарована, разбира се, но и малко тъжна. Не исках да напусна приятелките си.
Пакстън забеляза как при тези думи баща й се обръща към София.
— Защо? — попита Пакстън. — Не останахте ли приятелки?
— Знаеш как е, Пакстън. Правиш избор. И твоите омъжени приятелки са се отчуждили, нали?
— Да — отвърна Пакстън. — Но това е все едно да се оправдаваш, че просто си забравил кранчето и къщата се е наводнила. Въпреки че си можел да го спреш. Не е неизбежно.
София се намръщи.
— Защо ми задаваш такива въпроси?
Пакстън взе кутията с роклята и застана до майка си.
— Защото ще се местя.
София махна небрежно с ръка.
— О, Пакстън, миналата година го обсъдихме от игла до конец. Тук ти е по-добре. Не ти трябва къща. В Хикъри Котидж има достатъчно място.
— Чаках твърде дълго. Отлагах твърде дълго. Ти си заживяла сама веднага след колежа. Като всичките ми приятелки. Налага се — пое дълбоко дъх тя. — Днес следобед подписах оферта за къщата.
Осъзнала най-сетне, че дъщеря й не се шегува, София възкликна:
— Пакстън! Не мога да повярвам!
— Но е истина. Винаги можеш да ми гостуваш. Аз ще идвам при вас. Но ще обзаведа къщата по свой вкус. И няма да ти дам ключове. На трийсет съм, мамо. Мисля, че си забравила.
— Доналд! Кажи нещо! — настоя София.
Баща й се обърна към нея. Отдавна не беше виждала очите му да искрят така.
— Искаш ли да ти подарим първата вноска за къщата?
Пакстън се усмихна.
— Не, татко, благодаря.
— Доналд!
— Тя си тръгва, София. Време е да свикнем с мисълта, че оставаме само двамата — ти и аз.
Когато Пакстън излезе, София се взря в съпруга си така, сякаш го посреща след много дълго пътешествие. И не е сигурна дали се радва да го види или не.
Пакстън влезе в къщата край басейна, взе телефона и набра номера на Уила. Дори не знаеше защо.
— Ало?
След кратко колебание каза:
— Здрасти. Аз съм. Пакстън.
— Сестра ти е — каза Уила.
— Там ли е Колин?
— Да. Искаш ли да го чуеш?
Уила беше в добро настроение. Пакстън го долавяше в гласа й.
— Не, искам да говоря с теб. Но ще се обадя по-късно, когато не си заета — побърза да уточни.
— Не изглупявай! — чу се скърцане на параван и изщракване на ключалка. — Брат ти се опитва да разгадае как действа кафемашината на баща ми. Казва, че прилича на музеен експонат.
Пакстън взе кутията с роклята, която беше оставила върху дивана, и я отнесе в стаята си.
— Прекалява с кафето.
— Знам. Купих му безкофеиново.
— Днес забелязах, че още не си потвърдила участието си в празненството. Ще дойдеш ли? Моля те? Няма да те карам да приемаш нищо от името на баба си. Просто искам да си там. И ако Колин още не те е поканил, подготви се. Няма да закъснее.
Пакстън извади розовата рокля от кутията, окачи я върху подплатена закачалка и я провеси върху вратата на килера.
— Май успях да убедя дори баба Осгуд да дойде. След всичко, което ни разказа, мисля, че идва по-скоро да види в какво посмешище сме превърнали клуба.
— Какво има, Пакс? — прекъсна я Уила и Пакстън осъзна, че за пръв път използва умалително обръщение. — Струваш ми се тъжна?
— Не съм тъжна. Раздвоена е по-точната дума, предполагам.
Седна на ръба на леглото и се втренчи в роклята.
— Днес реших да си купя къща. Ще напусна Хикъри Котидж.
— Чудесно! Трябва ли ти помощ при пренасянето?
— Всъщност нямам кой знае колко за пренасяне. Ще трябва да си купя доста вещи. Нямам дори свое легло. Утре ще гледам да намеря време да взема някои размери.
Тя замълча.
— Искаш ли да дойдеш да видиш къщата?
— С удоволствие! — отвърна веднага Уила.
— Не казвай на Колин. Аз ще му съобщя, когато се прибере. Ще злорадства.
Пакстън се приведе напред, подпря се с лакът върху коляното и облегна глава в шепа.
— Малко съм уплашена, Уила — додаде тихо тя, сякаш се страхуваше дори да го каже.
Чу се ново изскърцване, сякаш Уила бе седнала.
— Щастието е риск. Ако не си малко уплашена, значи не постъпваш правилно.