Пакстън замълча замислено.
— Със Себастиан ли ще бъдеш на празненството? — наруши тишината Уила.
— Не сме го обсъждали. Мисля, че ще съм сама. Но няма проблем. Не се притеснявам.
— Сигурна ли си?
— С него не е същото. Без него не е същото. Нищо не се е прекършило и няма какво да поправям. Просто трябва да продължа да налучквам какво търся.
— Ще разбереш — каза Уила.
— Надявам се.
— Тук съм, ако ти потрябвам.
Точно затова всъщност се беше обадила. За да чуе тези думи.
— Благодаря, Уила.
Шестнайсета глава
Бронята пада
Жената на рецепцията се обърна към Уила:
— Доктор Роджърс ще ви приеме. Личният му кабинет е в дъното на коридора.
Беше рисковано начинание и се наложи да чака почти цял час, но най-сетне щеше да разговаря със Себастиан.
— Благодаря — каза тя и пристъпи в светая светих, стараейки се да не поглежда към вратите, иззад които долиташе свистене и бръмчене. Побиха я тръпки. Открай време мразеше зъболекарските кабинети.
Влезе в личния кабинет на Себастиан, но него го нямаше. Седна на един от двата стола пред бюрото му и се озърна. Помещението беше приветливо, но обикновено. Себастиан очевидно не се задържаше дълго тук. Върху бюрото му имаше само една снимка. Обърна рамката и видя, че са се снимали с Пакстън — насочили са обектива към лицата си, усмихнали са се и готово.
Чу гласа му в коридора и бързо обърна снимката. Той влезе и й се усмихна. Беше без сако и ръкавите на ризата му бяха навити. Изглеждаше необичайно красив. В гимназията го прикриваше зад пластове грим, но явно вече беше свикнал. Усети, че се взира в него, но осъзна, че навярно е свикнал и с това.
— Преобразил си кабинета — рече Уила най-после. — По времето на доктор Костов изглеждаше съвсем различно.
Себастиан седна зад бюрото.
— Имаш предвид, че вече не прилича на средновековна зала за изтезания?
— Да — потрепера тя. — Що за приумица? В зъболекарски кабинет? Половината пациенти и без това умират от страх.
— Да беше видяла къщата му! — каза Себастиан. — Имаше истинска броня.
— Шегуваш се!
— Не. Преместих я в мазето.
Уила се засмя.
— Трябва да я подариш на Пакстън за новата къща. Представяш ли си как ще те изгледа?
Той сви вежди.
— За новата къща?
— Купи си къща.
Уила замълча, внезапно разколебана. В пристъп на гняв бе решила, че ако Себастиан не знае колко натъжава Пакстън, някой трябва да му отвори очите. Ала идеята навярно не беше чак толкова добра.
— Явно не ти е казала.
— Да.
— О!
След поредното неловко мълчание, Себастиан попита:
— Затова ли дойде?
— Не точно.
Той кимна разбиращо.
— Винаги съм се чудил защо другите хора в живота й не се решават да застанат очи в очи с мен. Сигурно предполагат, че знае какво прави. Ще отговоря на първия въпрос, който искаш да ми зададеш — да, знам, че Пакстън е влюбена в мен. А сега на втория — не, не искам да я нараня. Правя всичко по силите си да не я наскърбявам.
— Тогава опитай нещо друго — каза Уила и стана.
— Явно досегашните методи не сработват.
Тя се пресегна и взе бележник и химикалка от бюрото му. Написа нещо и му го подаде.
— Какво е това?
— Новият й адрес. Програмата й е много напрегната, защото юбилейното празненство е след три дни. Но случайно зная, че днес ще е там между четири и пет следобед.
Той кимна, изправи се и прибра листа в джоба си.
Уила отвори вратата на кабинета и излезе. Себастиан я последва. Придружи я до приемната, положил длан върху гърба й — усещаше допира му ниско и силно. Тогава най-после разбра. Ей така. „Трябваше да спра да бъда такъв, за какъвто ме смятаха всички“. Така каза в събота пред магазина й.
Тя се обърна и го погледна стъписано. Той й намигна.
„О, Пакстън — помисли си Уила. — Нямаш представа какво те очаква“.
Излезе под слънцето. Усмихваше се. Съдбата никога не обещава да ти разкрие всичко от самото начало. Невинаги ти показва житейската пътека, по която ще поемеш. Ала през последните няколко седмици бе научила, че понякога, ако извадиш истински късмет, се случва да срещнеш човек с компас.
Щастието изисква да поемеш риск. Никой не беше го казвал на Пакстън досега. Като тайна, която светът е крил от нея. Тя не рискуваше никога, поне на трезва глава. Винаги знаеше накъде се запътва още преди да е направила първата крачка. Сигурно беше добър знак, че промените, които бе предприела през последните дни, я плашеха до смърт.