— Добре ли си?
Тя стана и започна да събира дрехите си от пода.
— Гърбът ми. Ето защо не обичам палатки. Ще ми позволиш ли да ти подаря легло за новата къща?
Заоблича се усмихнато. Усещаше, че той я наблюдава, но не се притесни — вероятно за пръв път в живота си.
— Виждала съм твоето — каза му. — Имаш добър вкус.
— Защо не го пробваш? Да видиш дали е удобно.
Тя приближи и коленичи до него.
— Истина е, нали? Наистина ли се случи?
Той вдигна длан към косата й.
— Разкайваш ли се?
Тя пое дълбоко дъх. Усети мирис на окосена трева, долиташ от отворения прозорец, и сладкия аромат на поничките, които беше оставила върху кухненския плот.
— Никак. А ти?
— Не. Е, все пак настоявам за легло. Обичай ме, заобичай дребнавия ми материализъм.
Тя го улови за ръката.
— Обичам те, Себастиан. И съм адски уплашена.
— Значи сме двама.
— Уила каза, че щастието изисква да поемеш риск. И щом не си малко уплашен, значи не постъпваш както трябва.
Той се разсмя.
— Ако е така, няма за какво да се тревожим — заключи и се приведе да я целуне. — Да се отдадем отново на ужаса.
В крайна сметка Пакстън закъсня с още един час.
Седемнайсета глава
Отлитане
В сряда сутринта Уила пристигна в магазина преди Рейчъл и започна да сваля столовете от масите в кафенето край голямата витрина, побеляла като киноекран заради утринната мъгла. От време на време просветваха фарове на преминаваща кола — несъмнено на жител на града. Само местните успяваха да се ориентират накъде да се движат по това време на денонощието. Туристите се губеха и караха бавно в кръг, докато млечната пелена не се вдигнеше.
Уила тъкмо пусна машината за кафе, когато камбанката над вратата звънна и влезе Пакстън.
— Здрасти — поздрави Уила. — Какво те води насам?
Пакстън сви рамене.
— Тази сутрин минавах по друг маршрут за работа и видях, че магазинът ти свети.
— Искаш ли кафе?
— Да, чудесна идея. С повече сметана и без захар.
Уила прелисти бележника на Рейчъл върху тезгяха и каза:
— Според барманката ми поръчката ти означава, че копнееш по домашен уют, но се страхуваш да го поискаш.
Пакстън не попита коя е барманката и каква странна кафеена антропология изучава. Засмя се и отвърна:
— Звучи неудобно точно.
— Рейчъл твърди, че е научен метод.
— Магазинът е чудесен — огледа се Пакстън. — Всъщност се отбих да ти благодаря.
— За какво? — попита Уила, наливайки кафе в две големи чаши на червени и бели ивици.
— Че вчера си разговаряла със Себастиан. И си му казала да дойде при мен.
Уила взе чашите и ги остави върху масата.
— Значи нещата потръгнаха?
— Потръгнаха прекрасно — отвърна Пакстън, докато издърпваха столовете, за да седнат. — Снощи останах при него.
Уила се ухили.
— Затова значи отиваш на работа по различен маршрут.
Пакстън прикри усмивката си зад чашата с кафе.
— Позна! При теб ли нощува Колин?
— Спеше, когато тръгнах. Сърце не ми даде да го събудя.
— Мама сигурно е изпаднала в истерия — констатира Пакстън.
— Не изглеждаш много угрижена.
— Не съм.
Уила се облегна назад.
— Какво ще правиш днес?
— Цял ден ще съм в Блу Ридж Мадам. Последна подготовка за празненството. Освен това трябва да си напиша речта. Ще дойдеш, нали? — погледна я притеснено Пакстън.
— Да. Ще сложа онази рокля с мъниста, която баба ти е подарила на Джорджи.
Пакстън ахна.
— О, Уила, чудесна идея!
Камбанката над вратата звънна и двете се обърнаха натам. В магазина влезе Уди Олсън.
Както винаги, Уила се съвзе едва след минута от предчувствието, че й носи лоши новини.
— Добро утро, детектив Олсън — поздрави Пакстън.
Дар словото на Уила най-сетне се възвърна:
— Какво правиш тук, Уди?
Той пристъпи неловко от крак на крак.
— Отивах на работа. Видях, че свети. Преди няколко седмици те разтревожих с въпросите си и реших да те успокоя. Добре е, че и ти си тук, Пакстън. Днес смятах да ти съобщя. Не можем да определим причината за смъртта на мъжа, чието тяло открихме край Блу Ридж Мадам. Има травма на черепа, ала изглежда е претърпял и смъртоносно падане. Може би е инцидент. Не мисля, че някога ще разберем какво се е случило и как се е озовал там.