— Падане? — повтори Пакстън.
— Извини ме за момент — каза й Уила, стана и приближи до Уди. — Мислех си за разговора ни предишния път. Попита ме дали разпознавам нещо в куфара, погребан със скелета. Спомена снимката в албума с изрезки, нали? Снимката на Тъкър Девлин, който прилича досущ на татко.
Уди стрелна с очи Пакстън, потънала в мисли до масата, но иначе изражението му не се промени.
— Само аз открих връзката. И си замълчах.
— Благодаря, Уди.
Той кимна.
— Баща ти беше чудесен човек. Най-добрият ми учител.
Камбанката над вратата звънна отново. Уди отстъпи автоматично встрани да направи път на новодошлия. Ала нямаше никого.
— Не обръщай внимание — каза Уила. — Често се случва. Камбанката сигурно се е повредила.
— Чувала ли си старото суеверие? Че чуеш ли камбанка, те залива благодат? Трябва да протегнеш шепи, за да я уловиш.
Уила тутакси протегна шепи.
— Така ли?
— Точно така — каза той и се обърна да си върви. — Обзалагам се, че камбанката ти вече е поправена.
Тя се усмихна и поклати глава. После се върна при Пакстън.
— Очевидно искаше да ме успокои, че баба не е заподозряна. Значи няма да въвлекат и Агата.
— Не разбирам едно — обади се Пакстън. — Ако Тъкър Девлин е умрял при падане, защо баба Осгуд каза, че го е убила?
Уила обви с длани топлата чаша с кафе.
— Имам чувството, че бабите ни не са искали никой да узнае цялата история.
— Но има ли по-лошо от това, което баба Осгуд ни разказа?
Уила вдигна вежди.
— Наистина ли държиш да научиш?
— Не, права си — поклати глава Пакстън. — Време е да оставим всичко да почива в мир.
Когато Пакстън паркира колата пред имението два часа преди празненството, небето беше здрачносиньо и вечерните облаци обагряха прозорците на Блу Ридж Мадам в светложълто, създавайки впечатление, че слънцето залязва в къщата, а не на хоризонта. Няколко кабела поддържаха стария дъб в двора, към който бяха насочени прожектори. Дървото приличаше на ветеран на сцена, опиващ се в сиянието на последните овации. Когато наближи, Пакстън забеляза листата му да потрепват леко — отчасти заради капковото напояване сред клоните му, необходимо, докато пуска корени, но и заради десетките птици, долетели на рояци и заселили се в короната му. Колин се беше борил с тази напаст цяла седмица. Успяваше да ги подплаши да отлетят, но те винаги се връщаха.
Затаила дъх, тя изкачи предните стъпала. Реставрацията беше приключила и имението изглеждаше красиво. Къщата се възправяше като въплъщение на живота, на приятелството, на доброто, родено от трудни времена. Когато започнаха да я обновяват, Пакстън нямаше представа, че ще излъчва толкова дълбок смисъл.
Влезе вътре и обиколи помещенията. Интериорът изглеждаше очарователно — тъмната ламперия отразяваше мекото жълто сияние на осветлението. Банкетната зала беше украсена с искрящи гирлянди. Върху всяка маса грееше ваза с цветя. Навсякъде бяха подредени книги, документиращи благотворителните начинания на клуба през годините, както и пликове с подаръци за гостите — шоколади и свещи, гравирани с посвещение за седемдесет и пет годишния юбилей на клуба. На подиума в предната част на залата се издигаше катедра, а зад нея — голям екран, върху който прожектираха стари снимки на членовете на клуба. В ъгъла подгряваше струнен квартет.
По-късно, докато проверяваше дали всичко върви по план в кухнята, Пакстън чу музикалното встъпление и долови гласове откъм фоайето. Първите гости пристигаха. Скоро из множеството закръжиха сервитьори, понесли подноси с шампанско и ордьоври, които сякаш плуваха сред тълпата. Пакстън поздравяваше всички, включително майка си и баща си, които, въпреки вложените в къщата време и труд, я виждаха за пръв път от онзи ден преди повече от година, когато разгледаха имението и решиха да го възстановят.
Баща й остана впечатлен, но майка й не отрони нито дума. Тя все още недоволстваше, че Пакстън се мести, и недоволството й се задълбочи, когато дъщеря й започна да представя Себастиан официално като свой партньор. Пакстън обаче обичаше майка си и я приемаше такава, каквато е. Прие спокойно протестите й, когато откри, че се предвижда да дели една маса с баба Осгуд, и настоя да я преместят. Агата пристигна по-рано, придружена от медицинска сестра, наета от Пакстън, и беше единствената, настанена предварително в банкетната зала. Пакстън се питаше какви ли мисли вълнуват баба й, озовала се тук за пръв път след толкова години. Ала тя само се оплака от жегата и настоя да й сервират коктейл.