Разместването на София беше първата от множество дребни промени, обсебили вниманието на Пакстън, докато най-после дойде ред да сервират вечерята. Тъкмо беше уредила смяна на стаите горе и се канеше да слезе при Мария и да я помоли да даде знак на гостите да заемат местата си, но спря на стълбищната площадка и погледна надолу.
Пред очите й се разкриваше приказна гледка от бални рокли и черни вратовръзки — вълшебно усещане, точно както се беше надявала. Ала сега очакваше с нетърпение края, защото юбилейното празненство бе планирано в чест на всичко, което Дамският клуб не трябваше да бъде. И тя беше паднала право в капана.
С известно облекчение забеляза, че Уила и Колин най-после са пристигнали. В искрящата рокля Уила изглеждаше прекрасно, сякаш излязла от други времена, и в миг Пакстън сякаш зърна Джорджи като млада да притичва през просторните стаи на Блу Ридж Мадам. Колин не се отделяше от Уила. Пакстън познаваше добре брат си и долавяше неусетната промяна у него. Тази седмица се срещаха често в имението покрай дооформянето на двора и Колин излъчваше спокойствие, почти умиротворение. Веднъж дори я попита дали продават други къщи край нейната. Обясни й как искал да си установи базов лагер, когато се връща в града. Думите му съдържаха толкова очевиден подтекст, че чак прозвучаха твърде добре, за да е истина. Тя се стараеше да не възлага прекалени надежди, ала дълбоко в себе си тръпнеше от вълнение. Себастиан, Уила, а сега и Колин. Себастиан беше прав. Оставиш ли пространство в живота си, доброто се приютява при теб.
Улови погледа на Мария и кимна. Поканиха всички да влязат в банкетната зала.
Пакстън се оттегли в дамската тоалетна и си провери грима. Взря се в огледалото и си каза, че ще успее да се справи.
Себастиан я очакваше в дъното на банкетната зала, където всички бяха заели местата си. Не беше го виждала от два дни и усещаше липсата му физически, като отшелничество. Често се чуваха по телефона, ала не беше същото. Искаше да го докосне, да почувства близостта му. Съвсем ново усещане, което се страхуваше да не изгуби. През последните дни обаче приготовленията за празненството я задържаха в имението до ранно утро. Миналата нощ дори остана да преспи в Блу Ридж Мадам и се върна в Хикъри Котидж само да се преоблече.
— Красива си, скъпа — каза й Себастиан.
— Толкова се радвам, че си тук.
Улови го за ръцете и той почувства, че тя трепери.
— Всичко е безупречно. Изненадах се, че си успяла да доведеш и Агата. Какво ли ти е струвало да намериш медицинска сестра да я придружи?
Усмивка трепна по устните й.
— Не ти трябва да знаеш.
— Наближава краят на празненството… — приведе се той и й прошепна: — Липсваше ми.
Тя остави думите му да я залеят като топла успокоителна вълна.
— И ти ми липсваше.
— Знам, че не ти е останало време да поръчаш мебели за къщата си — каза той.
— Бях много заета. Това е следващата задача в списъка ми.
— Днес поръчах да докарат легло.
Пакстън се засмя.
— Шегуваш ли се?
— Не.
— Едва ще дочакам да се прибера.
— Едва ще дочакам да те заведа — отвърна Себастиан. — Вече имам прекрасни спомени от тази къща.
Той я поведе към подиума и прошепна:
— Успех! Ще се справиш чудесно!
Квартетът стихна. Гостите заръкопляскаха, докато Пакстън крачеше към катедрата, а Себастиан седна на масата при Уила, Колин и баба Осгуд.
Коремът я присвиваше и за миг си помисли, че силите я напускат. После обаче си представи Агата и Джорджи, как всичко тук и в клуба е свързано с тях и трябва да е в тяхна чест, и разбра, че решението й е правилно.
Прочисти гърло и започна:
— Добре дошли на седемдесет и петия юбилей на уолсъвуотърския дамски клуб.
Пак аплодисменти.
— Написах речта си преди месец. Онези, които ме познават, няма да се изненадат. Обичам да планирам отдалеч.
Неколцина се разсмяха.
— Възнамерявах да подчертая колко добре сме работили и колко горди трябва да се чувстваме.
Тя замълча.
— Тази седмица обаче скъсах листа, защото осъзнах, че всичко сме объркали.
Атмосферата се промени. Слушателите усетиха, че се мъти нещо.
— Клубът е основан, за да си помагаме. Не на другите. А една на друга. Да сме съпричастни. Целта не е да ни разделя или да ни подтиква да се съревноваваме. Клубът се е появил, защото преди седемдесет и пет години две добри приятелки в тежък момент си казали: „Имаме само своята дълбока и всеобхватна обич една към друга. Изгубим ли я, ще изгубим себе си. Ако не си помагаме, кой ще ни протегне ръка?“. Не знам кога и не знам как, ала Дамският клуб е объркал посоката. Не е какъвто е бил, и аз съм неспособна да възвърна предишния му облик. Затова тази вечер се отказвам от председателския пост и от членството в него.