В залата се надигна ропот.
— Невинаги съм успявала да ви бъда добра приятелка — потърси с поглед Кърсти Лемън, Мойра Кинли, Стейси Хърбст и Онър Редфорд. — Но ви обещавам, че от днес нататък ще бъда до вас, ако ви потрябвам. Когато и да е. Където и да е. Това е истинската природа на клуба. Не биваше да го превръщаме в институция. Клубът е скрепен с клетва между уплашени девойки, осъзнали, че им олеква, когато се уповават една на друга. Бабите ни знаели, че приятелството им ще продължи до живот. Колко от нас могат да се похвалят с такова приятелство? Как ще разберем истинската природа на благотворителността, ако не знаем как да помогнем дори на онези, които са най-близо до нас?
Пакстън пристъпи назад.
— Казах ви всичко, което исках.
Тя потърка чело и присви очи срещу прожекторите. В залата цареше тишина. Внезапно всички извърнаха глави към тихия звук, долитащ откъм една от предните маси.
Агата се кикотеше. Гласът й стържеше ръждиво като механизъм, неупотребяван от години.
— Браво, моето момиче! — каза тя.
След това увеселението вече не беше същото. Сервираха вечерята, раздадоха наградите, чуха още няколко речи, ала церемонията протече прибързано и неловко и повечето гости очакваха с нетърпение да си тръгнат. Щяха да одумват празненството като катастрофа и скандал, но се радваха, че поне им предоставя тема за обсъждане. На Пакстън й беше все едно. Постъпи правилно и сега се чувстваше много по-добре, въпреки че майка й не й говореше.
Повечето хора я отбягваха, когато се разотиваха. Беше сигурна, че първо искат да го обсъдят помежду си, да постигнат единодушие как да тълкуват думите й. Тя обаче знаеше, че които решат, да я подкрепят, са истинските й приятели, а другите ще останат просто част от сцената на живота й.
В края на вечерта Пакстън и Уила изпратиха Агата до медицинската кола, след като тя ги разведе из имението и им описа по памет спомените си. Как с Джорджи се спускали по парапета на стълбището с развети поли. Как си играели с куклите на Джорджи в стаята й. Как готвачът на Джаксънови им приготвял ананасов пай в тиган, за да се карамелизира захарта. Как си оставяли бележки в тайно чекмедже в библиотеката.
— Гордея се с теб, Пакстън. Усещам нова миризма. Различна. Мястото отново е добро — каза Агата и се олюля леко между Уила и внучката си, подкрепящи я по стъпалата. Пакстън не беше сигурна, но Агата й изглеждаше леко пийнала. — Освен това тази вечер прояви истинска смелост.
— Благодаря, бабо. Мама вероятно никога няма да ми проговори.
— Толкова по-зле за нея.
Преди да се качи в колата, Агата им каза:
— Мисля, че с Уила най-после го накарахте да си отиде. Истинското приятелство беше единственото, което го плашеше.
— Кого? — попита Уила.
— Тъкър. Навърташе се наоколо тези седмици. Забелязахте ли? Аз го усещах. Из въздуха се носеше странно сладникаво ухание. И не ми казвайте, че не сте виждали птици, които се държат чудновато.
Уила и Пакстън пристъпиха по-близо една до друга, когато Агата се настани в колата и медицинската сестра се пресегна да й закопчае колана.
— Какво се е случило тук, бабо? Наистина ли… — не довърши изречението Пакстън, за да не я чуе медицинската сестра.
— Да — отвърна Агата. — Не го забравяй.
Пакстън и Уила проследиха как колата се отдалечава и се спогледаха. Точно когато понечиха да се изкачат по стълбите, ги лъхна аромат на праскови — силен и задушлив. После се стопи в нощта, пресичайки лунния лик като димен стълб. Ненадейно старият дъб разлюля корона, а десетки птици заотлитаха нагоре. По тъмните им криле просветваха жълти отблясъци като фойерверки.
— Съвпадение? — попита Уила и улови ръката на Пакстън.
— Съвпадения не съществуват — отвърна Пакстън и стисна дланта й, докато наблюдаваха как птиците отлитат надалеч.
Осемнайсета глава
Пазителките на тайната