1936
Първия път, когато се случи, Джорджи се събуди вледенена. Не разбираше защо. Това лято беше толкова горещо, че спеше върху завивките и пак се обливаше в пот. Тази нощ обаче струйките пот бяха замръзнали като корички върху кожата й. Тя потрепери и погледна към прозореца, очаквайки да види, че светът отвън е покрит със скреж. Светът се променя, помисли си в просъница тя. Променяше се от месеци. А сега Тъкър с чаровната усмивка и вълшебствата се бе преместил да живее при тях в „Мадам“ и Джорджи усещаше още по-силно промяната. Във въздуха витаеше надежда, надежда, че прасковената градина ще разреши финансовите им затруднения. Баща й, който я отбягваше, когато беше в добро настроение, и я винеше за смъртта на майка й при тежкото раждане, когато беше сърдит, дори той изглеждаше щастлив да я види, щом слезеше за вечеря. Беше щастлив да я види, защото Тъкър се радваше да я види. Тъкър умееше да променя хората. И затова никой сякаш не забелязваше как се притиска към нея в коридорите, как винаги се оказва наоколо, когато излиза от банята. Не обръщаха внимание на трескавия му характер и на избухливостта му. Агата й казваше, че се държи глупаво и няма представа какъв късмет е извадила. Тъкър беше променил и нея. Преди Джорджи можеше да сподели всичко с Агата, ала сега у приятелката й сякаш пламваше нещо, когато я види. А Джорджи не разбираше защо. Напоследък се чувстваше много самотна. Не съзнаваше колко самотна е тук горе на Джаксън Хил, докато приятелките й спряха да идват при нея. Отбягваха я и на увеселенията. Затова сега си стоеше в стаята, кърпеше рокли, за да ги носи още една година, или подреждаше куклите, подредени в стъкления шкаф. Решеше им косите, гладеше им престилките и мечтаеше за деня, когато промените ще приключат и животът отново ще потече постарому.
Онази нощ тя се изправи трепереща в леглото и усети дъх на пушек и праскови. Беше свикнала с аромата на праскови. Тъкър го носеше върху кожата си. Уханието го следваше навсякъде. Твърдеше, че затова птиците не го оставят на мира — защото обичат аромата му. Джорджи не спореше, но винаги й се струваше, че птиците, връхлитащи върху му, изглеждат ядосани, а не очаровани.
Озърна се и забеляза малка червена светлинка до вратата. Запаленият край на цигара. Някой стоеше до затворената врата на стаята й. Сърцето й подскочи в гърдите. Усети го като юмрук, ударил я отвътре.
Тъкър излезе от сянката. Пъхна цигарата в устата си и дръпна, осветявайки лицето си. Кожата му засия. Пусна цигарата на пода, стъпка я и отново се възцари мрак.
Легна при нея, а тя не разбираше какво се случва. Когато най-после си тръгна, Джорджи остана в леглото до сутринта, защото се страхуваше да стане. Призори го чу да слиза от таванската стая. Спря пред вратата й и после се отдалечи. Когато къщата притихна, тя стана и се изкъпа, но после подпря вратата със стол и не позволи на никого да влезе, докато баща й не настоя да слезе да вечеря с тях. Минаха седмица-две и тя реши, че случилото се няма да се повтори. Започна да се съвзема. Светът й не беше същият, но знаеше, че ще оцелее.
Той обаче се върна.
Цяло лято продължи така. Молеше за помощ, ала никой не искаше да я изслуша. Той ги караше да оглушават. Джорджи не виждаше край. Щеше да продължава вечно, ако не намереше начин да го спре. Ала не беше толкова смела. Никога не й достигаше смелост.
До деня, когато най-после осъзна, че е бременна.
Този ден тя занесе тигана на готвача в стаята си. Когато падна нощта, застана зад вратата и зачака.
Удари го — странно тупване, сякаш някой изпуска нещо в съседната стая — и застина на място, сякаш очаква всичко да добие предишния си облик. Затрепери. Нищо не се промени. Продължаваше да е бременна. Тъкър лежеше на пода. Наранен или дори убит. Баща й нямаше да я разбере. Никой нямаше да я разбере. Освен…
— Покажи ми го — каза й Агата, когато Джорджи дотича в къщата й.
Препъваше се и падаше по пътя и стигна Хикъри Котидж цялата в кал и драскотини. Знаеше пътя към стълбите в задната част на къщата, стълбите, по които безброй пъти се бяха промъквали, без да ги усетят родителите на приятелката й. Събуди Агата и я помоли да я изслуша, помоли я за помощ. Доверяваше й се повече от всеки друг на този свят. И случилото се през това лято не би могло да изтрие дълголетното им приятелство. Приятелствата не си отиват просто така. Поне се молеше да е права. Вече бе изгубила достатъчно.
По пътя за „Мадам“ Агата крачеше странно безмълвно. Тъкър беше на същото място — върху пода в стаята на Джорджи. Тиганът лежеше върху гърдите му като тежест, затиснала го да не отлети. Агата коленичи до него, мърморейки нещо неразбираемо. Положи длан върху главата му, но я отдръпна като опарена. Изправи се и каза: