Тя се протегна, взе преполовената му чаша с вино от масичката и отпи глътка.
Той наклони глава.
— Просто добре?
— Най-хубавото е, че Колин си дойде по-рано, отколкото го очаквахме. Сега градината на Блу Ридж Мадам със сигурност ще е готова навреме. Срещата на клуба обаче беше много странна. За пръв път виждам такова нещо. Толкова работа имаме покрай Празненството, а всички изведнъж се разсеяха.
— Защо?
Тя замълча замислено.
— Разбъбрех ли се много като малка, баба казваше: „Научиш ли нечии тайни, и твоите са в опасност. Изплува ли една, всички излизат на повърхността“. Нещо такова се получи на срещата. Всички се надпреварваха да признават тайни. Сякаш бяха безсилни да спрат.
Той се усмихна.
— Не разбирам… Нали затова са срещите? Да се обсъждат слухове?
— Не бяха слухове — отвърна тя. — Повярвай ми.
— Разкажи ми тогава — вдигна вежди той. — Какви тайни крият светските дами? Каква е твоята тайна?
Пакстън се опита да се засмее, ала сърцето я заболя. Потърка чело.
— Нямам тайни.
Той отново вдигна вежди.
Трябваше да му отговори нещо. Ала категорично не онова, което едва не призна на срещата.
— Страхувам се да кажа на баба за празненството. Обещах на мама да й съобщя утре сутринта, но не искам. Никак, никак не искам. И се чувствам ужасно. Баба Осгуд е помогнала да основат клуба. Не биваше да крия от нея досега. Но тя е толкова…
Себастиан кимна. Знаеше.
— Искаш ли да те придружа?
— Не. Тя се отнася ужасно с теб.
Откакто започнаха да прекарват заедно неделите — Пакстън ги очакваше с нетърпение цяла седмица, все едно брои дните до Коледа — той я придружаваше на ежеседмичното вечерно гостуване при баба й. Не искаше да го принуждава да я посещава и в работен ден. Сърце не й даваше.
— Тя се отнася ужасно с всички, скъпа.
Той пое чашата с вино и я остави върху масичката. После я улови за ръката.
— Отпусни малко юздите. Не бива да се нагърбваш с всичко сама — погледна я в очите и добави: — Утре ще отидем при баба ти заедно.
— Наистина ли?
— Знаеш, че съм готов на всичко за теб.
Тя притисна дланта му към топлото си лице и затвори очи. Кожата му беше хладна и мека. Веднъж й бе казал, че ако и тя се мие по сто пъти на ден, кремовете за ръце ще й станат най-верен приятел.
Пакстън осъзна какво прави и отвори рязко очи. Пусна ръката му и се изправи. Затърси слепешката обувките си.
— Трябва да вървя — каза, борейки се да напъха стъпалата си в плетеницата от каишки. — Благодаря, че ме изслуша.
— Винаги кипиш от енергия. Спиш ли изобщо?
Тя му се усмихна бегло.
— От време на време.
Той се изправи бавно и я изгледа замислено. Още при първата им среща, след като Себастиан се върна в града — видя го случайно след събиране на читателския й клуб в чайната на Хартли — Пакстън усети жегване, за което изобщо не беше подготвена, като токов удар. Отначало не го позна, забеляза само, че е ослепително красив, почти неземно, и се почуди какво търси в Уолс ъв Уотър. Зарече се да поразпита и да разбере кой е, докато отключваше колата, все още взряна в него, докато крачеше към своята кола, паркирана няколко места по-нататък. Той отвори вратата и хвърли на седалката плика от книжарницата. Обърна се и забеляза, че го гледа. След миг се усмихна леко и каза: „Здравей, Пакстън“, което я разби на пух и прах. Припомни й, че са били съученици. Върнаха се в чайната и разговаряха часове наред. Когато се разделиха следобед, тя беше безвъзвратно запленена. И досега оставаше безпомощна. Колкото и да си повтаряше, че от това няма да излезе нищо добро, че сама си поставя капан, не успяваше да потуши чувствата си към него.
— Лека нощ, красавице — каза той.
Протегна ръка и я потупа по косата почти извинително. И тогава прозрението я осени с такава сила, че дъхът й секна. Той знаеше.
Тръгна ужасена към вратата. Откога знаеше? През цялото време? Или наскоро бе разбудила някак си подозренията му? За бога, каква катастрофална вечер! Все едно Вселената й кроеше номера.
— Пакс? Какво има? — попита той и я последва.
— Нищо… Нищо ми няма. Ще се видим утре сутринта — опита се да каже ведро, прекрачвайки в пелената от влажен мрак навън.
В същия миг чу — готова беше да се закълне — нечий тих смях.
Трета глава
Кодът на отритнатите
Уила чу тропането по вратата точно когато изваждаше последната порция пране за тази вечер. Загложди я чувство, че знае кой е. Предположила беше — явно погрешно — че зад затворени прозорци и с пуснати климатици съседите няма да чуят как Брус Спрингстийн гърми от тонколоните.