— Да. — И това по някакъв начин бе по-добре. — Сигурно не е имала. — Влезе в хола и се насили да погледне към тебеширения силует. — Е, откъде да започнем?
— Той е стигнал до вашия сейф тук долу, изпразнил го е. Ще ви помоля да направите списък какво е взето.
— Сейфът в библиотеката. — Грейс мина под широкия свод и влезе в голяма стая, пълна със светлина и книги. Сега много от книгите бяха разпилени по пода, а декоративната лампа във формата на издължено женско тяло — дреболия, която толкова бе обичала — беше строшена на две. — Не се е старал да не оставя следи, а?
— Бих казал, че е бързал. И е бил нервиран.
— Вие най-добре знаете. — Приближи се към сейфа и забеляза отворената вратичка и празната вътрешност. — Имах малко бижута… Всъщност, не толкова малко. И няколко хиляди в налични.
— Облигации, акции?
— Не, те са в банката. Човек няма нужда да си вади акциите от сейфа и да ги гледа как блестят. Миналия месец си бях купила страхотни диамантени обици. — Тя въздъхна и сви рамене: — Вече ги няма. Имам пълен списък на бижутата си и снимки на всяко от тях, заедно със застрахователните полици. Да ги възстановя е просто въпрос на… — Замълча, ахна уплашено и се втурна през стаята.
Тази жена можеше да се движи, когато пожелаеше, помисли Сет, докато вървеше по стълбите след нея. И не губеше в скоростта нищо от женствената си грация. Влезе след нея в спалнята й, после в гардеробната към нея.
— Не го е намерил. Не може да го е намерил — повтаряше Грейс като молитва, докато въртеше дръжката на вграденото чекмедже. То се отвори и разкри в стената отзад един сейф.
Бързо и с леко треперещи пръсти набра комбинацията и рязко отвори вратичката. Издиша треперливо, коленичи и заизважда кадифени кутийки и торбички.
Още бижута, помисли Сет и поклати глава. Колко обици можеше да носи една жена? Но тя отваряше внимателно всяка кутийка и проверяваше съдържанието й.
— Били са на майка ми — прошепна Грейс и в гласа й прозвучаха нескрити емоции. — Те имат значение. Сапфирената карфица, която баща ми й дал за петата им годишнина, огърлицата, която й подарил, когато аз съм се родила. Перлите… Носила ги е на сватбата. — Отърка бузата си в тях, сякаш това бе дланта на любим. — Направих този сейф специално за тях, не ги държах при другите. За всеки случай. — Седна на пети и събра в скута си бижутата, които значеха толкова повече от златото и прекрасните скъпоценни камъни. Гърлото й се сви. — Е — успя да произнесе, — тук са. Още са тук.
— Госпожице Фонтейн…
— О, наричай ме Грейс — сопна му се тя. — Старомоден си като чичо ми Найлс. — Притисна ръка към челото си в опит да се пребори с надигащото се главоболие. — Не очаквам, че можеш да правиш кафе.
— Мога да правя кафе.
— Защо тогава не слезеш долу и не направиш тази дреболия, хубавецо, и да ме оставиш за минутка сама?
За нейна и за своя изненада той се приближи към нея.
Приклекна и обви ръка около раменете си.
— Можеше да изгубиш перлите, да изгубиш всичко това. Ала нямаше да изгубиш спомените си. — Смутен, че се бе почувствал задължен да го каже, се изправи и я остави сама. Насочи се направо към кухнята и разбута хаоса наоколо, за да зареди кафеварката. Сложи я на котлона, включи го и пъхна ръце в джобовете си. После ги извади.
Какво, по дяволите, ставаше? Би трябвало да се съсредоточи върху случая и само върху случая, а се чувстваше оплетен, привлечен от жената на горния етаж, от многото й лица. Дръзка, крехка, сексапилна, чувствителна.
Кое от тях бе Грейс? И защо през по-голямата част от нощта образът й се бе загнездил в съзнанието му?
Каква точно бе тя? И защо повечето от нощите му бяха населени с нейния образ?
Дори не би трябвало да бъде тук, призна си Сет. Нямаше никакви официални причини да прекарва времето си с нея. Вярно, чувстваше, че случаят заслужава лично да се занимае с него. Бе достатъчно сериозен. Но Грейс бе само една малка част от цялото.
И щеше да е нечестен към себе си, ако кажеше, че бе тук само заради разследването.
Намери две здрави чашки. Наоколо се търкаляха няколко счупени. Хубав майсенски порцелан, майка му имаше един такъв сервиз, който много си пазеше. Точно наливаше кафето, когато я усети зад себе си.
— Черно?
— Да, благодаря. — Тя влезе в кухнята, огледа я и трепна. — Не е оставил много здрави неща, а? Сигурно е предполагал, че може да съм скрила голям син диамант в кутията за кафе или в буркана с бисквити.
— Хората крият най-ценните си вещи на най-странни места. Веднъж се занимавах с едно дело за обир, в което жертвата беше спасила парите си, защото ги беше скрила в найлоново пликче на дъното на кофата с мръсните пелени. Кой уважаващ себе си крадец ще се рови из бебешки пелени?