Вдигна очи, привлечен от портрета, който му се усмихваше толкова подканящо.
Трябваше да бъде по-скоро машина, отколкото човек, за да остане обективен, когато ставаше дума за Грейс Фонтейн.
Сет чак следобед успя да се освободи дотолкова, че да проведе разпитите. Ключът към всичко бяха диамантите и той искаше отново да ги погледне. Не се изненада, когато в резултат на телефонния си разговор с доктор Линструм получи уверения в почтеността и квалификацията на Бейли Джеймс. Диамантите, които тя бе положила толкова усилия да запази, оставаха в „Салвини“ и под нейна грижа.
Спря пред елегантната ъглова сграда в покрайнините на Вашингтон, в която се помещаваше фирмата, и кимна на униформения полицай, който охраняваше входната врата. Изпита леко съчувствие към него — жегата бе непоносима.
— Лейтенант! — Въпреки мократа си от пот униформа, полицаят застана мирно.
— Госпожица Джеймс вътре ли е?
— Да, сър. Магазинът през следващата седмица ще бъде затворен за клиенти. — Човекът кимна към затъмнената изложбена зала зад дебелата остъклена врата. — На всеки вход сме поставили охрана, а госпожица Джеймс е на долния етаж. По-лесно ще влезете през задния вход, лейтенант.
— Добре. Докога си дежурен?
— Още един час. — Полицаят не изтри чело, въпреки че му се искаше. Сет Бюкенън имаше репутацията на педант. — Сменяме се през четири часа, както сте наредили, сър.
— Следващия път си вземи шише вода.
Сет заобиколи сградата. Много добре знаеше, че полицаят бе отпуснал рамене в момента, в който бе видял гърба му. След кратък разговор с дежурния на задния вход натисна звънеца на поправената стоманена врата.
— Лейтенант Бюкенън — представи се той, когато Бейли отговори по домофона. — Бих искал да поговоря за няколко минути с вас.
Отне й известно време да стигне до вратата. Сет си я представи как излиза от своята лаборатория, завива по късия коридор, минава стълбите, под които само преди дни се бе крила от убиеца.
Той самият два пъти бе обходил сградата, отгоре до долу. Знаеше, че не всеки би преживял това, през което бе минала Бейли Джеймс.
Ключалката прещрака и вратата се отвори.
— Лейтенант… — Тя се усмихна на полицая, като безмълвно се извини за мъчителните му задължения. — Моля, влезте.
Изглеждаше добре, със спретнатите си блуза и панталон, с прибраната назад руса коса. Само леките сенки под очите й издаваха напрежението, което бе преживяла.
— Говорих с доктор Линструм — започна Сет.
— Да, очаквах, че ще говорите. Много съм му благодарна за разбирането.
— Диамантите са се върнали там, откъдето са тръгнали.
Бейли се поусмихна:
— Б, върнали са се там, където са били преди няколко дни. Кой знае дали отново ще видят Рим. Мога ли да ви предложа нещо студено за пиене? — Посочи към яркия автомат за безалкохолни напитки, подпрян до тъмната стена.
— Аз черпя. — Той пусна монетите. — Бих искал да видя диамантите и да поговоря с вас.
— Добре. — Тя натисна бутона и взе кутийката, която падна. — Те са в хранилището. — Поведе го натам, като продължаваше да говори: — Уредих да се подсилят охранителната и алармената системи. От няколко години имаме камери в изложбената зала, но поисках да инсталират и на вратите, на всички етажи, за да се покрие цялата площ.
— Разумно — одобри Сет и реши, че зад крехката външност се криеше и здрав разум. — Вие ли ще движите бизнеса сега?
Бейли отвори една врата и се поколеба.
— Да. Вторият ми баща го остави на нас тримата, като братята ми си поделяха осемдесет процента. В случай, че някой от нас почине и няма наследници, делът му се разделя между преживелите го. — Пое въздух. — Аз ги преживях.
— Това е нещо, за което трябва да бъдете благодарна, Бейли, не да се чувствате виновна.
— Да, и Кейд така казва. Но виждате ли, някога хранех поне илюзията, че сме едно семейство. Седнете, аз ще донеса Звездите.
Той влезе в работилницата, огледа оборудването, дългата работна маса. Заинтригуван, се приближи да види цветните камъни, преплетените златни нишки. Това сигурно щеше да бъде колие. Прокара пръст по гладката верижка. Нещо дръзко, почти езическо.
— Трябваше да се заема отново за работа — обади се Бейли зад гърба му. — Да правя нещо… Различно, нещо лично мое, преди отново да започна да се занимавам с това. — Остави кутийката с трите диаманта.
— Ваш проект ли е? — попита Сет и посочи към колието на масата.
— Да. Виждам го в съзнанието си. Не мога да рисувам, ала мога да си представям. Исках да направя нещо за Емджей и за Грейс, за да… — Тя въздъхна и седна на един висок стол. — Е, да кажем, че за да отпразнуваме оцеляването си.