— Просто един символичен подарък. Бях разочарован, че снощи не можах да прекарам повече време с вас. Вие си тръгнахте толкова рано.
Грейс помисли за дивото каране към къщата на Сет и за още по-дивия секс.
— Имах… Предварително уговорен ангажимент.
— Може би ще можем да наваксаме утре вечерта. Аз имам ложа в операта. „Тоска“. Нищо не би ми било по-приятно, отколкото да я споделя с вас, после може би да отидем на вечеря.
— Звучи чудесно. — Тя завъртя очи към цветята. Божичко, помисли си. Нищо нямаше да се получи. — Много се извинявам, Грегър, ала не съм свободна. — Без никакво съжаление остави картичката. — Всъщност в момента имам връзка, доста сериозна.
Поне за мен, добави наум. После погледна през стъклото на входната врата и лицето й грейна от изненада и удоволствие, когато видя, че отпред спира колата на Сет.
— Разбирам. — Грейс бе прекалено заета да успокоява своя внезапно забързал се пулс, за да забележи, че гласът му стана по-студен. — Кавалерът ви от снощи.
— Да. Ужасно съм поласкана, Грегър, и ако не бях толкова обвързана, с удоволствие щях да приема поканата. Надявам се да ме извините и да ме разберете. — Като се мъчеше да не подскача от радост, тя махна на Сет да влезе.
— Разбира се. Надявам се, че ако обстоятелствата се променят, ще си помислите отново.
— Непременно. — Със знойна усмивка прокара пръсти по гърдите на Сет. — Отново ви благодаря за цветята, Грегър. Божествени са.
— Удоволствието беше изцяло мое — отговори Де Вейн и затвори телефона. Стисна юмруци толкова силно, че кокал четата на пръстите му побеляха.
Бе го унизила, помисли той и яростно стисна зъби. Бе го отхвърлила заради една купчина мускули с полицейска значка.
Тя щеше да му плати, обеща си посланикът. Взе снимката й от папката си и почука леко по нея с добре оформения си нокът. Скъпо щеше да му плати. И то скоро.
В момента, в който затвори телефона, Грейс напълно забрави за посланика.
— Здравей, хубавецо.
Сет не я целуна, а погледна цветята и небрежно хвърлената картичка.
— Поредното завоевание?
— Очевидно. — Тя долови студенината в гласа му и не бе сигурна дали да се чувства поласкана, или раздразнена. Избра съвсем различно поведение. — Посланикът искаше да прекараме една вечер в операта… И така нататък.
Надигналата се ревност го вбеси. Това бе ново усещане и то го отвращаваше. Караше го да се чувства безпомощен, да му се иска да я сграбчи за косата, да я довлече до колата си и да я откара някъде, където ще я заключи и само той ще може да я вижда, докосва и вкусва.
Но нещо повече, той се страхуваше. За нея. Пронизващо костите усещане за опасност.
— Изглежда, че посланикът… И ти… Напредвате бързо.
Не, разбра Грейс, гневът щеше да дойде. Не можеше да го спре. Изправи се с ледена усмивка.
— Аз напредвам както ми харесва. Би трябвало да го знаеш.
— Да. — Сет пъхна ръце в джобовете си, за да не посегне към нея. — Би трябвало да го знам. Знам го.
Тя вдигна очи към него.
— И каква съм сега, лейтенант? Блудница или богиня? Принцеса от слонова кост върху пиедестала или лека жена? Била съм всичко това, зависи от мъжа и как иска да ме види той.
— Аз те гледам — отговори Сет спокойно. — И не знам какво виждам.
— Съобщи ми, когато разбереш. — Грейс понечи да го заобиколи и рязко спря, когато я хвана за ръката. — Не ме притискай. — Тръсна рязко глава и косите й се вдигнаха и бавно паднаха.
— Аз бих могъл да ти кажа същото.
Тя пое дълбоко въздух и издърпа ръката си.
— Ако те интересува, извиних се на посланика и му казах, че имам връзка с друг. — Усмихна се студено и тръгна към стълбите. — Това очевидно е било моя грешка.
Сет се намръщи след нея. Помисли да изкачи стълбите в тази къща, която не бе негова, и да довърши спора, по един или друг начин. Притисна пръсти към слепоочието си, което се раздираше от болка.
Бе преживял един отвратителен ден и го бе приключил след десет дълги часа, надвесен над снимките на бюрото си. Снимки на мъртви, които го чакаха да намери връзката.
И беше бесен на себе си, защото вече бе започнал да търси данни за Грегър Де Вейн. Не бе сигурен дали го правеше заради полицейската си интуиция или заради мъжкото чувство да пази територията си. Или заради сънищата. Това бяха въпроси, противоречия, пред каквито никога досега не се бе изправял.
Ала един отговор бе кристално ясен. Не можеше да се справи с Грейс.
Още стоеше до масата в коридора, мръщеше се към стълбите и претегляше какви възможности има, когато от задната част на къщата дойде Кейд.
— Бюкенън… — Кейд се почеса по брадата, изненадан, че вижда в своя коридор лейтенанта от отдел „Убийства“. — Ъ-ъ-ъ… Не знаех, че сте тук.