— Предполагат ли отвличане?
— Предполагали са. Обаче никой не се обадил да иска откуп, не открили труп. От нея ни вест, ни кост вече почти пет години. Била е… — Мик замислено се почеса по брадичката. — Около тридесетгодишна, на върха на кариерата си, и адски красива. Във влоговете й останали бая лири. Още са си там.
— Де Вейн бил ли е разпитван?
— Да. Изглежда, че по това време е бил на яхтата си в Йонийско море, печал се на слънце и пиел узо. С него на борда имало пет-шест души гости. Италианският полицай, с когото говорих, между другото голям почитател на операта, не мислеше, че Де Вейн е бил достатъчно потресен или достатъчно разстроен. Надушил нещо, ама не успял да намери нищо, за което да се хване. Но пък човекът предложил награда, пет милиона лири, ако я върнат жива и здрава. Никой не я е получил.
— Бих казал, че това е доста интересно. Продължавай да се ровиш. — И, помисли Сет, той самият щеше да започне да рови.
— Още нещо. — Мик завъртя глава да раздвижи схванатия си врат. — Стори ми се, че също е интересно. Човекът е колекционер. Има по малко от всичко, монети, пощенски марки, бижута, картини, антики, статуетки. Занимава се с всичко. Ала освен това се слави, че има уникална и скъпа колекция от скъпоценни камъни, съперничи на Смитсъновия институт.
— Де Вейн обича скъпоценни камъни?
— О, да. И само си представете, преди около две години платил три милиона за един изумруд. Голям камък, вярно, обаче цената му скочила, защото се говорело, че е магически. — При самата мисъл устните на Мик трепнаха в подигравателна усмивка. — Казват, че Мърлин, нали знаете, викал с него духа на Артур. Струва ми се, че човек, който би купил такова нещо, сигурно много ще се интересува от три големи сини камъка и от всичките тези приказки за богове и безсмъртие, които се говорят за тях.
— Сигурен съм. — И не беше ли странно, помисли Сет, че името на Де Вейн го нямаше в списъка на Бейли? Колекционер, чието жилище в Щатите бе само на километри от „Салвини“, и въпреки това никога не бе правил сделки с тях?
Не, бе прекалено странно, за да е случайност.
— Дай ми каквото имаш, когато застъпиш на смяна, Мик. Бих искал лично да говоря с този италиански полицай. Благодаря ти за допълнителното време, което си отделил за това.
Мик премигна. Сет никога не пропускаше да благодари на хората си за добрата работа, ала обикновено това бе механично. Този път се чувстваше истинска топлота, съвсем лична.
— Разбира се, няма за какво. Но нали знаете, лейтенант, дори ако го хванете по този случай, той ще се измъкне. Дипломатически имунитет. Не можем да го пипнем.
— Първо да го хванем, а после ще видим. — Сет машинално обърна глава, когато един полицай, застъпващ на смяна, с трясък отвори вратата на шкафчето си. — Върви да поспиш — започна той и изведнъж млъкна. Оттам, залепена за дъното на шкафчето, го гледаше Грейс, млада, засмяна и гола.
Главата й бе отметната назад, а в очите й блестяха предизвикателната усмивка, женската самоувереност, кадифената сила. Кожата й бе като полиран мрамор, извивките й щедри, и ги покриваше само водопадът от коси, изкусно спуснати така, че да побъркат мъжа.
Мик обърна глава, видя плаката и трепна. Кейд го бе осведомил за отношенията на лейтенанта с Грейс и той се страхуваше, че някой — много вероятно полицаят, който в момента стоеше до шкафчето и си подсвиркваше глуповато — е на път да умре.
— Ъ-ъ-ъ, лейтенант… — започна Мик с храбрата мисъл да спаси живота на колегата си.
Сет само вдигна ръка да го прекъсне и се приближи към шкафчето. Полицаят, който се преобличаше, се обърна към него.
— Лейтенант?
— Здравей, Брадли — отзова се Сет, без да откъсва очи от лъскавия плакат.
— Тя е нещо друго, нали? Един от дневната смяна каза, че е идвала тук и на живо изглеждала също толкова добре.
— Така ли каза?
— Да бе. Измъкнах това от една купчина списания в гаража. Нищо му няма, че е преседяло.
— Брадли — прошепна Мик и зарови лице в дланите си. Човекът вече бе мъртъв.
Сет пое дълбоко въздух и устоя на изкушението да скъса плаката.
— Тази гардеробна се ползва и от жени, Брадли. Това е неуместно. — Къде е татуировката, мислеше Сет замаяно. На колко години е била, когато е позирала за тази снимка? На деветнадесет, на двадесет? — Намери друго място да окачваш картините си.
— Да, сър.
Сет се обърна и хвърли един последен поглед през рамо.
— И на живо е по-хубава. Много по-хубава.