— Брадли — отрони Мик, когато Сет излезе, — ти току-що извади невероятен късмет.
Когато Сет се върна в къщата, зората вече се разпукваше. Бе изпълнил всички формалности, свързани със случая в Бетесда. Той щеше да бъде приключен, когато съдебномедицинската експертиза и аутопсията потвърдяха онова, което Сет вече знаеше. Един тридесет и шестгодишен мъж, който преживявал добре като компютърен специалист, станал от дивана си, където гледал телевизия, заредил пистолета си и в продължение на около десет минути отнел четири живота.
За това престъпление Сет не можеше да намери оправдание.
Можеше да се върне вкъщи и два часа по-рано. Ала използва разликата във времето между Америка и Европа, за да проведе телефонни разговори, да задава въпроси, да събира данни. Бавно оформяше портрета на Грегър Де Вейн.
Собственик на богатство, за което никога не се е трудил. Мъж, който обича престижа и властта, който се движи във висшето общество и няма семейство.
Нищо от това не е престъпление, помисли Сет и затвори входната врата зад гърба си.
Не е престъпление да се изпращат бели рози на една красива жена.
Нито някога да си имал връзка с човек, който е изчезнал. Но не бе ли интересно, че Де Вейн бе имал връзка с още една жена? Французойка, много красива примабалерина, смятана за най-добрата танцьорка на десетилетието. Която била намерена мъртва след свръхдоза наркотици в жилището си в Париж.
Заключението било самоубийство, макар че най-близките й настоявали, че тя никога не е взимала наркотици. Била безмилостно дисциплинирана, що се отнася до тялото си. Де Вейн бил разпитван и по този случай, ала само формално. В момента, в който младата танцьорка изпаднала в кома и след това починала, той бил на вечеря в Белия Дом.
И въпреки това Сет и италианският детектив бяха съгласни, че съвпадението е доста странно.
Колекционер, мислеше Сет, докато машинално гасеше лампите. Ценител на хубавите неща и красивите жени. Човек, който би платил двойна цена за един изумруд, за да притежава и една легенда.
Щеше да види колко още връзки можеше да направи и, реши той, щеше да проведе един официален разговор с посланика.
Влезе в хола, посегна да натисне поредния ключ и видя Грейс, сгушена на дивана.
Бе сигурен, че си бе отишла у дома. Но тя бе тук, свита на топка върху неговия диван, и спеше. Какво, по дяволите, правеше тук?
„Чака те. Каза, че ще те чака.“
Както никоя жена не го бе чакала досега. А Сет не искаше никоя жена да го чака.
В гърдите му се надигнаха чувства, заляха сърцето. Тази ирационална любов го убиваше. Сърцето му тук не беше в безопасност, дори вече не беше негово. Искаше си го обратно, отчаяно му се искаше да може да се обърне, да я остави и да се върне към собствения си живот.
Ужасяваше го, че не би го направил. Че не би могъл.
Грейс със сигурност много скоро щеше да се отегчи, да изгуби интерес към една връзка, която според него от нейна страна се основаваше само на импулсивното желание и секса. Дали щеше просто да изчезне, или да приключи на чисто? Щеше да е на чисто, реши той. Това би било в нейния стил. Тя не бе, както някога искаше да вярва, коравосърдечна, студена или пресметлива. Сърцето й бе всеотдайно, ала, според него, и непостоянно.
Приближи се, приклекна пред нея и се вгледа в лицето й. Между веждите й имаше лека резка. Изглежда сънят й не бе спокоен. Какви сънища я преследваха? Какви тревоги я измъчваха?
Горкото богато момиченце, помисли Сет. Все още бяга, докато остане без дъх, и не може да направи нищо, освен да се върне обратно на старта.
Погали я по челото да изглади резката и подпъхна ръце под нея.
— Хайде, бебчо, време е да си лягаш.
— Не! — Грейс го отблъсна и започна да се бори. — Недей.
Отново кошмари? Разтревожено я прегърна по-плътно.
— Аз съм Сет. Всичко е наред. Тук съм.
— Гледа ме. — Тя зарови лице в рамото му. — Навън. Навсякъде. Гледа ме.
— Ш-ш-ш-шт… Тук няма никой. — Понесе я към стълбите и едва сега разбра защо всички лампи в къщата светеха. Грейс се бе страхувала да остане сама в тъмното. И въпреки това бе останала. — Никой няма да ти направи нищо лошо, Грейс. Обещавам ти.
— Сет… — Тя се разсъни от звука на гласа му, натежалите й очи се отвориха и се фокусираха върху лицето му. — Сет — каза отново и докосна с ръка бузата му, после устните му, — изглеждаш толкова уморен.
— Можем да се сменим. Ти ще ме носиш.
Грейс обви ръце около врата му, притисна топлата си буза към неговата.
— Чух по новините. Семейството в Бетесда.
— Нямаше нужда да ме чакаш.
— Сет… — Тя се отдръпна и се вгледа в очите му.
— Не искам да говоря за това — произнесе той безизразно. — Не ме питай.