— Да, децата могат да бъдат доста буйни. — Грегър ги ненавиждаше. — Едно от нещата, за които най-много съжалявам, е че нямам собствени деца. Ала понеже досега не съм намерил подходящата жена… — Той махна със свободната си ръка. — Вече остарявам и се примирявам с мисълта, че никой няма да продължи името ми.
— Грегър, вие сте в разцвета на силите си. Енергичен, силен мъж, който може да има колкото деца иска.
— Ах… — Той отново я погледна в очите. — Ала все пак трябва да намеря подходящата жена,
Грейс се почувства неприятно от многозначителните му намеци и настойчивите му погледи.
— Сигурна съм, че ще я намерите. Тук са недоносените деца. — Приближи се към стъклената стена. — Толкова са мънички — каза тихо. — Толкова беззащитни.
— Колко жалко, че са недъгави.
Тя се намръщи от тази дума.
— Някои от тях имат нужда от малко повече време в специални условия и под лекарски надзор. Но не бих ги нарекла недъгави.
Отново грешка, помисли Де Вейн раздразнено. Изглежда не можеше да мисли добре, когато сетивата му бяха завладени от аромата й.
— Ах, моят английски понякога е тромав. Трябва да ме извините.
Грейс отново се усмихна с желание да разсее очевидното му притеснение.
— Английският ви е превъзходен.
— Достатъчно ли е добър, за да ви убедя да споделите с мен един спокоен обед? Като приятели — добави той, като видя съжалителната й усмивка, — които имат общи интереси.
И двамата погледнаха към бебетата. Бе изкушаващо, призна си тя. Де Вейн бе чаровен мъж, богат и влиятелен. С внимателно дозирано шампанско би могла да го убеди да й помогне в разкриването на международен клон на „Падаща звезда“, нещо, което напоследък все повече искаше.
— С удоволствие, Грегър, ала точно в момента съм затрупана с работа. Тъкмо си тръгвах към къщи, когато ви видях. Трябва да проверя как вървят някои… Ремонти. — Стори й се, че това бе най-лесният начин да го обясни. — Но бих искала да си запазя правото за друг път, много скоро. Има нещо, свързано с нашите общи интереси, за което ми се иска да помоля за вашия съвет и за вашата помощ.
— Винаги с удоволствие ще бъда на вашите услуги. — Той отново й целуна ръката. Тази вечер, помисли си. Тази вечер щеше да бъде негова и нямаше да има нужда от всичките тези словесни еквилибристики.
— Много мило от ваша страна. — И понеже се чувстваше виновна за липсата си на интерес и студенината си при такъв интерес от негова страна, Грейс го целуна по бузата. — Наистина трябва да бягам. Обадете ми се, може би следващата седмица, за да обядваме заедно. — Хвърли му една последна усмивка и се втурна навън.
Докато я гледаше, Де Вейн сви юмруци и пръстите му се забиха болезнено в дланите. Помъчи се да запази самообладание и кимна на един от мълчаливите мъже, които го чакаха.
— Само я проследи — нареди той. — И чакай инструкции.
Кейд не се мислеше за лигльо. А като се имаше предвид как понасяше собствените си роднини, той вярваше, че бе един от най-търпеливите и най-добродушни хора. Ала бе сигурен, че ако Грейс го накараше да премести още едно нещо от единия до другия край на огромната къща, ще се строполи и ще се разплаче.
— Изглежда страхотно.
— Хм… — Тя се изправи, опряла едната си ръка на кръста, а с другата се почеса замислено по брадичката.
От блясъка в очите й сърцето му се сви от ужас, а вече схванатите му мускули възмутено запищяха.
— Наистина, невероятно е. Сто процента. Донеси фотоапарата. Тук виждам снимка за корица на „Къщи и градини“.
— Поднасяш ме, Кейд — каза Грейс разсеяно. — Може би кътът за разговори наистина изглеждаше по-добре, обърнат на другата страна. — Той простена жалостиво и тя само се поусмихна. — Разбира се, това би означавало, че масичката за кафе и двата старинни фотьойла трябва да се преместят. И палмовото дърво… Не е ли много красиво? То ще трябва да отиде ей там.
Красивото палмово дърво тежеше поне двадесет и пет килограма. Кейд изостави гордостта си.
— Имам мазоли — напомни й той плачливо.
— А, какво са някакви си мазоли за един голям и силен мъж като теб? — Тя го потупа по бузата и видя как мъжкото му самолюбие се бори със схванатия му гръб. Предаде се и се разсмя. — Ясно. Прекрасно е, миличък, направо е прекрасно. Няма нужда да носиш повече дивани.
— Сериозно ли говориш? — Очите му светнаха от надежда като на кученце. — Свършихме ли?
— Не само че свършихме, ами ти сега ще седнеш и ще си вдигнеш краката, докато аз ти донеса една ледена бира, която съм скрила във фризера си специално за високи красиви частни детективи.