— Не мисля, че някога съм искала от теб да промениш това. Всъщност твоята всеотдайност в работата ми харесва, възхищавам се от нея. Изглежда ми дори героична. — Усмихна се за миг. — Ала това няма връзка, а и целият този разговор е неуместен. — Грейс се обърна и отново взе виното си. — Знаеш как да излезеш.
Не, тя никога не бе искала от него да промени каквото и да било. Никога не бе поставяла под въпрос работата му. Какво, по дяволите, бе сторил?
— Трябва да поговорим.
— Това е твоят стил, не моят. Наистина ли си мислиш, че можеш да стоиш тук, в моя дом… — Гласът й започна да прекъсва. — В моя дом, да разбиеш сърцето ми, да ме зарежеш и после да очакваш цивилизован разговор? Искам да си отидеш. — Грейс стовари чашата върху масата, крехкото столче е счупи и виното се разплиска. — Веднага.
Откъде се взе тази паника, чудеше се Сет. Радиостанцията му иззвъня и той не й обърна внимание.
— Няма да го оставим така.
— Точно така ще го оставим. Да не мислиш, че съм глупава? Да не мислиш, че не видях как ти дойде тук тази вечер, търсейки за какво да се хванеш, за да свършим точно по този начин? Да не мислиш, че не знам, че колкото и да ти бях дала, ти щеше да се държиш на разстояние от мен, да задаваш въпроси, да анализираш, да правиш дисекция на всичко? Е, анализирай това. Исках да ти дам повече, всичко, което би поискал да вземеш. Сега можеш до края на живота си да се чудиш какво точно изгуби тук тази вечер. — Радиостанцията иззвъня отново и тя мина покрай него и рязко отвори входната врата. — Ще трябва да отговориш на това обаждане някъде другаде, лейтенант.
Сет пристъпи към нея, но въпреки че ръцете го боляха, не се поддаде на желанието да я докосне.
— Когато свърша с това, ще се върна.
— Няма да бъдеш добре дошъл.
Той почувства как направи крачка към една линия, която никога не бе пресичал.
— Това няма да има значение. Ще се върна.
Грейс не каза нищо, просто затръшна вратата в лицето му и шумно превъртя ключа, облегна се на вратата, пронизана от болка. Дишаше горещо и накъсано. Бе по-лошо сега, когато вратата бе затворена, сега, когато го бе изхвърлила. А свещите все още блещукаха; цветята още цъфтяха.
Тя виждаше, че всяка стъпка, която бе направила този ден, предишния ден, чак до мига, в който влезе в къщата си и го видя да слиза по стълбите, бе водила към този момент на сляпа скръб и загуба.
Беше безсилна да го спре, помисли си, да промени това, което беше, което бе било по-рано или което щеше да дойде по-късно. Само глупаците вярват, че контролират собствената си съдба, както някога тя вярваше, че контролира своята.
И бе била глупачка да се отдава на тези жалки фантазии, на сънищата, в които двамата бяха заедно, заедно си бяха създали общ живот, дом и деца. В които вярваше, че бе чакала само него, за да се сбъднат най-накрая всичките тези така жадувани неща, които винаги, винаги бяха били на една ръка разстояние.
Митичната сила на диамантите, помисли Грейс и се изсмя. Любов, познание и щедрост. За нея тяхната магия бе жестока, подмамваше я, като за миг й показваше всяко нейно желание и после й го измъкваше и я оставяше сама.
На вратата се почука и тя затвори очи. Как смееше да се връща! Как смееше, след като бе разбил всичките й мечти, всичките й надежди, всичките й желания? И как смееше тя въпреки това все още да го обича?
Е, нямаше да я види да плаче, обеща си Грейс, изправи се и избърса мокрите си бузи. Нямаше да я види да пълзи. Изобщо нямаше да я види, защото нямаше да го пусне.
Решително се запъти към телефона. Нямаше да му стане приятно, като се обадеше в полицията да съобщи, че някой се опитва да проникне в дома й. Ала така щеше да му покаже какво мисли. Вдигна слушалката в момента, в който звукът от разбиващо се стъкло я накара рязко да се обърне към вратата на терасата.
Имаше време да види как през нея нахлува един мъж, да чуе как алармената й инсталация започва да пищи.
Имаше време дори да се опита да се бори, когато две огромни ръце я сграбчиха. После кърпата бе върху лицето й и отвратително миришеше на хлороформ.
И имаше време да помисли за Сет, преди светът около нея да се завърти и да избледнее.
Когато дойде следващото обаждане, Сет бе едва на пет километра. Той грабна слушалката и излая в нея:
— Бюкенън.
— Лейтенант, отново е детектив Маршъл. Току-що чух автоматично съобщение. Подозрение за взлом на „Ийст Ларк Лейн“ номер двадесет и девет осемнадесет, Потомак.
— Какво?! — За миг в главата му не остана нищо. — Грейс?
— Спомних си адреса от убийството. Алармената й система се е включила и тя не е отговорила на обаждането за проверка.