Той излезе от сянката. Не бе с ризница, помисли Грейс замаяно, бе целият в черно — ризата, панталоните, обувките. И носеше не меч, а пистолет.
Това не беше спомен. Беше реалност.
Роклята й бе разкъсана и окървавена. Лицето и бе изподраскано, очите й като стъклени от шока. И когато я видя такава, Сет помисли, че това не е било достатъчно. Изобщо не е било достатъчно.
Сега всичко е наред. — Едва сдържа желанието си да се втурне към нея, да я притисне към себе си. Тя изглеждаше така, сякаш от едно докосване би могла да се разпадне. — Ще те изведем оттук. Никой няма да те нарани.
— Той ще ги убие. — Грейс с усилие пое въздух. — Ще ги убие, каквото и да направя аз. Той е ненормален. Те не са в безопасност от него. Никой не е в безопасност от него, Той те уби преди — довърши шепнешком. — Пак ще се опита.
Сет хвана ръката й да я успокои и внимателно издърпа пистолета от пръстите й.
— Къде е той, Грейс?
— Има една стая, минава се през тайна врата в библиотеката, после надолу по стълбите. Също както преди… Преди няколко живота. Помниш ли? — Притисна ръка към главата си, като се мяташе между образите. — Там е, с играчките си, с всичките си лъскави играчки. Намушках го с един нож от сервиз.
— Добро момиче. — Колко от кръвта бе нейна? Сет не виждаше други рани, освен драскотините по лицето и по раменете й. — Хайде сега, ела с мен.
Поведе я надолу по стълбите. Там бе пазачът, когото бе видяла и преди. Само че сега той не стоеше прав. Тя извърна очи и го заобиколи. Вече бе по-спокойна. Миналото не винаги се връщаше към себе си. Грейс знаеше, че хората могат да го променят.
— Там, третата врата отляво. — Трепна, когато улови някакво движение, ала това бе Джек, който се отлепи от една врата.
— Чисто е — каза той на Сет.
— Изведи я. — Сет я предаде в ръцете му и очите му казваха всичко. Грижи се за нея. Доверявам ти се.
Джек я придърпа към себе си, за да остане ръката му с оръжието свободна.
— Всичко е наред, сладурче.
— Не. — Грейс поклати глава. — Той ще ги убие. Има експлозиви, такива работи, и в къщата, и в кръчмата. Трябва да го спрете. Тайната врата… Ще ви я покажа. — Отскубна се от Джек и се запрепъва като пияна към библиотеката. — Тук. — Завъртя една розетка в дърворезбата на облегалката на един фотьойл. — Гледах го. — Плотът на библиотеката плавно се отмести.
— Джек, изведи я. Обади се в полицията. Аз ще се оправя с него.
Тя се носеше някъде под повърхността на гъста, топла вода.
— Ще трябва да го убие — промълви немощно, когато Сет изчезна в отвора. — Този път не може да се провали.
— Той знае какво трябва да направи.
— Да, Сет винаги знае. — Стаята се завъртя бясно. — Извинявай, Джек — успя да прошепне, преди и тя да се завърти с нея.
Не бе заключил вратата, забеляза Сет. Самонадеяно копеле. Толкова бе сигурен, че никой няма да се осмели да пристъпи прага на обетованата му земя.
С вдигнато оръжие той отвори тежката врата и премигна от яркия блясък на златото. Влезе вътре и насочи погледа си към мъжа, който седеше на подобния на трон стол в средата на стаята.
— Всичко свърши, Де Вейн.
Де Вейн не бе изненадан. Очакваше го.
— Много рискуваш. — Усмивката му бе студена като на змия, очите му луди като на душевноболен. — Идвал си и преди. Помниш, нали? Сънувал си го, нали? Преди беше дошъл да откраднеш от мен Звездите и жената. Тогава носеше меч, тежък и без украса.
Нещо смътно и бързо прелетя през ума на Сет. Каменен замък, буреносно небе, стая, пълна с огромни богатства. Любима жена. На един олтар триъгълник, изтръгнат от ръцете на бога, украсен с диаманти, сини като звезди.
— Аз те убих. — Де Вейн се засмя тихо. — Оставих тялото ти на гарваните.
— Онова беше тогава. — Сет пристъпи напред. — А това е сега.
Де Вейн се усмихна по-широко.
— Аз не съм от този свят. — Вдигна ръката си и пистолета, който държеше в нея.
Прогърмяха два изстрела, толкова скоро един след друг, че прозвучаха като един. Стаята се разтърси, отекна, успокои се и отново засия. Сет бавно пристъпи напред и погледна към мъжа, който лежеше по очи върху планина от злато.
— Сега наистина не си — прошепна той. — Сега не си от този свят.
Грейс чу изстрелите. За един неизразим миг всичко в нея спря. Сърце, съзнание, дъх, кръв. После се раздвижи отново, една приливна вълна от чувства, която я накара да скочи от пейката, където я бе настанил Джек.
И знаеше, защото го чувстваше, защото сърцето й още можеше да бие, че не Сет се бе срещнал с куршума. Ако той бе умрял, тя щеше да разбере. Някаква част от сърцето й щеше да се отчупи от цялото и да се разбие.
И въпреки това Грейс чакаше, приковала очи към къщата, защото трябваше да види.