Звездите отгоре се движеха, луната проблясваше между дърветата. Някъде надалеч се разнесе викът на нощна птица, изпълнен с надежда и радост.
И после Сет излезе от къщата. Цял. Тя преглътна сълзите, които я задушаваха и пареха в очите й. Трябваше да го види ясно — мъжа, когото бе приела, че обича и не може да има.
Той се приближи към нея. Очите му бяха тъмни и студени, походката му сигурна.
Вече се бе овладял, помисли Грейс. Вече бе скрил всичко, от което трябваше да се освободи, в едно ъгълче на съзнанието си, откъдето то не можеше да пречи на бъдещите му действия.
Тя обви здраво ръце около себе си. Никога нямаше да разбере, че този жест, това обръщане към самата нея, а не към него, го спря да не посегне към нея.
И Сет стоеше, стоеше на една ръка разстояние и гледаше към жената, която бе приел, че обича, и бе отхвърлил. Грейс беше бледа и сега я виждаше как потреперва. Но не би казал, че бе крехка и безпомощна. Дори в момента, когато между тях проблясваше смъртта, тя не беше крехка. Гласът й бе силен и уверен.
— Свърши ли всичко?
— Да, свърши.
— Той щеше да ги убие.
— Това също свърши. — Желанието му да я докосне, да я прегърне бе неудържимо. Чувстваше, че коленете отказват да го държат. Ала Грейс се отвърна и се загледа в тъмнината.
— Трябва да ги видя. Бейли и Емджей.
— Знам.
— Трябва да дам показания.
Господи. Самообладанието го напусна достатъчно за дълго, за да му позволи да притисне пръсти към горящите си очи.
— Това може да почака.
— Защо? Искам всичко да свърши. Искам да го оставя зад гърба си. — Тя отново се овладя и бавно се обърна. И когато го погледна, ръцете му бяха отпуснати и очите му бистри. — Искам да оставя всичко това зад гърба си.
Бе съвсем ясно какво има предвид, помисли Сет. И част от всичко това бе той.
— Грейс, ти си ранена и си в шок. Линейката ще дойде всеки момент.
— Не ми трябва линейка.
— Не ми казвай какво ти трябва, по дяволите. — В него се надигна гняв, забуча в главата му като ято побеснели оси. — Казах, че проклетите показания могат да почакат. Ти трепериш. Седни, за Бога.
Когато посегна да я хване за ръката, тя отскочи назад.
— Не ме докосвай. Просто… Недей. — Ако я докоснеше, тя можеше да се срине. Ако се сринеше, щеше да заплаче. А докато плачеше, щеше да се моли.
Думите й бяха като нож, забит в сърцето му, отчаяните й тъмносини очи като удар в лицето му. Сет усети, че ръцете му треперят, затова ги пъхна в джобовете и отстъпи крачка назад.
— Добре. Седни. Моля те.
Бе ли си помислил, че не е крехка? Грейс изглеждаше така, сякаш би се разпаднала, ако я духнеш. Беше пребледняла като платно, очите й бяха огромни, лицето й изподраскано и обляно в кръв.
И нямаше нищо, което би могъл да направи. Нищо, което би му позволила да направи.
Чу далечния вой на сирените и стъпките зад себе си. Кейд се приближи с мрачно лице и наметна на раменете й едно одеяло, което бе взел от къщата.
Сет видя как тя се обърна към него, как тялото й сякаш омекна в прегръдките му, чу приглушеното й хлипаме в рамото му.
— Отведи я оттук. — Пръстите му горяха от желание да я погалят по главата, да вземат нещо със себе си. — Отведи я, по дяволите.
Обърна се и тръгна към къщата, за да направи това, което трябваше да се направи.
Когато Грейс излезе в градината, птиците пееха утринната си песен. Гората бе притихнала и зелена. И безопасна. Тя бе имала нужда да дойде тук, в своето провинциално скривалище. Да дойде сама. Да бъде сама.
Бейли и Емджей я бяха разбрали. След няколко дни, помисли Грейс, щеше да слезе в града, да им позвъни, да види дали биха искали да дойдат, да доведат Джек и Кейд. Скоро щеше да има нуждата да ги види. Но още не можеше да понесе да се върне. Още не.
И досега чуваше изстрелите, които я разтърсиха, когато Джек я изведе. Бе разбрала, че не Сет, а Де Вейн бе посрещнал куршума. Просто бе разбрала.
След тази нощ не бе виждала Сет. Лесно успяваше да го избягва в последвалата суматоха. Отговори на всички въпроси, които й зададе местната полиция, даде показания пред представители на държавните служби. Издържа, докато всичко приключи, после тихо помоли Кейд и Джек да я заведат в „Салвини“ при Бейли и Емджей. И при Трите Звезди.
Сега, докато вървеше по разцъфналите тераси, всичко това отново преминаваше през ума й. И през сърцето й. Те трите в полутъмната и полупразна стая, тя с разкъсана и окървавена рокля.
Всяка от тях бе взела по една точка от триъгълника, бе почувствала песента на силата, бе видяла проблясването на невъзможната светлина. И бе разбрала, че всичко е изпълнено.
— Сякаш сме го правили и преди — промълви Бейли. — Ала тогава не беше достатъчно. Беше загубено, ние също.