— Предполагам, че от пръв поглед, да. Може би случаен познат. Никой, който… — Млъкна и стана. — Мислите, че някой я е убил, защото е решил, че това съм аз? Сбъркал я е с мен, както вие? Това е абсурдно. Това е бил обир, грабеж. Ужасен инцидент.
— Възможно е. — Сет наистина бе извадил бележника си, за да си запише името на братовчедка й. Сега вдигна поглед и срещна очите й. — Също така е повече от възможно някой да е дошъл тук и да я е сбъркал с вас, приемайки, че вие притежавате третата Звезда.
Биваше си я, реши той. Окото й не мигна, преди да излъже:
— Представа нямам за какво говорите.
— Много добре разбирате за какво говоря. А ако не сте си били вкъщи от сряда, значи още е у вас. — Той погледна към чантата, която Грейс още стискаше.
— Обикновено не нося звезди в ръчна чанта. — Тя му се усмихна малко нервно. — Но това е една красива, почти поетична мисъл. А сега, много съм уморена…
— Госпожице Фонтейн! — Гласът му бе рязък и студен. — Тази жертва е шестият труп, с който трябваше да се занимавам днес и който има връзка с тези три диаманта.
Грейс бързо протегна ръка и го хвана за рамото.
— Емджей и Бейли?
— Приятелките ви са добре. — Сет усети как пръстите й се поотпуснаха. — Прекараха една събота и неделя, пълни със събития, които можеха да бъдат избегнати, ако се бяха свързали с полицията и й бяха съдействали. И точно съдействие ще получа сега от вас, по един или друг начин.
Тя отметна назад косите си.
— Къде са те? Какво направихте, хвърлихте ги в затвора ли? Моят адвокат ще ги освободи, а на вас ще ви натрият сол на главата, преди да успеете да си изрецитирате името. — Тръгна към телефона и видя, че го няма върху малката масичка.
— Не, не са в затвора. — Интересно му беше колко ли бързо се пали. — Предполагам, че точно в момента планират вашето погребение.
— Планират моето… — Невероятните й очи се разшириха от ужас. — Боже мой, вие сте им казали, че съм мъртва? Те мислят, че съм мъртва? Къде са? Къде е проклетият телефон? Трябва да им се обадя.
Приклекна да разрови разпилените парчетии и го бутна, когато той отново я хвана за рамото.
— И двете не са ви вкъщи.
— Казахте, че не са в затвора.
— Не са. — Виждаше, че няма да измъкне нищо от нея, преди да се е успокоила. — Ще ви заведа при тях. После ще се върнем към това, госпожице Фонтейн. Обещавам ви.
Грейс не говореше, докато Сет я караше към красивите покрайнини на Вашингтон. Бе й казал, че Бейли и Емджей са добре, а инстинктът й подсказваше, че лейтенант Сет Бюкенън не говори нищо освен истината. В края на краищата, неговата работа бяха фактите, каза си тя. Ала въпреки това така бе стиснала ръцете си, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели.
Трябваше да ги види, да ги докосне. Вече й тежеше чувството за вина, вината, че сега те сигурно скърбяха за нея, докато тя бе прекарала последните два дни, напълно отдадена на желанието да бъде сама, да се махне. Да бъде някъде другаде.
Какво се бе случило с тях през тези дни? Бяха ли се опитвали да се свържат с нея? Беше болезнено ясно, че в основата на всичко бяха трите сини диаманта, които Бейли оценяваше за музея.
Пред очите й отново изплува вкочаненият силует върху кестеновия под и Грейс потрепери.
Мелиса. Горката жалка Мелиса. Ала сега не можеше да мисли за това. Не можеше да мисли за нищо, освен за своите приятелки.
— Не са ли ранени?
— Не. — Сет се задоволи с този отговор и продължи да кара през морето от фарове и светофари. Ароматът й се разливаше неуловимо из колата и дразнеше сетивата му. Той отвори прозореца и остави лекият влажен бриз да го прогони. — Къде бяхте през последните няколко дни, госпожице Фонтейн?
— Нямаше ме. — Тя уморено облегна глава назад и затвори очи. — Това е едно от любимите ми занимания.
Скочи отново, когато Сет зави по една улица с три платна и отби по алеята към тухлена къща. Видя един блестящ ягуар, после някаква невероятно разнебитена кола.
— Техните коли не са тук — заяви Грейс и му хвърли един недоверчив и обвинителен поглед.
— Но те са тук.
Тя слезе и без да му обръща внимание, се запъти към входната врата. Почука бързо и делово, ала ръката й трепереше. Вратата се отвори и пред нея се изправи мъж, когото никога досега не бе виждала. Студените му зелени очи блеснаха от изненада, после бавно се стоплиха, той се усмихна ослепително и леко докосна бузата й.
— Ти си Грейс.
— Да, аз…
— Толкова съм щастлив да те видя. — Грабна я в ръцете си, една от които бе превързана, с такава непринудена радост, че тя нямаше време да се изненада. — Аз съм Кейд — представи се той и срещна над главата й погледа на Сет.