– Е, скъпи Леонардо – поде Браманте, – отдавна не сме се виждали...
– Така е, скъпи Донино. Мислех, че си във Виджевано... Не спираш да обикаляш и да разкрасяваш Ломбардия със своите сгради, които се конкурират с античните и според мен дори значително ги превъзхождат. В момента съм ангажиран в „Санта Мария деле Грацие“, където си сътворил чудесни неща...
– Благодаря. Но сега съм в Милано, работя точно тук, в замъка, а освен това имам поръчка за манастира „Сант’Амброджо“. С теб се трудим твърде много, вечно сме в битка с времето... Ако съм разбрал добре, не си въодушевен от политическия експеримент, който се извършва в твоята Флоренция. Но защо? Възраждането на флорентинската свобода...
– „Свобода“ е хубава дума – отвърна Леонардо. – Да, създадоха Великия съвет, събрание от почти четири хиляди души, иначе казано, в него участва всеки втори мъж флорентинец над трийсет години, нещо невиждано досега, ала онези, които заемат правителствените постове, с малки изключения, са неизменно хората, принадлежащи към обичайните фамилии, като гостите, дошли тук днес. От друга страна, не са собствениците на дюкяни или дребните занаятчии тези, които притежават мрежа от взаимоотношения в Италия или цяла Европа. Не могат да изпратят някой обущар да говори с Мавъра или с краля на Франция в Париж. При управлението на Лоренцо Великолепни Флоренция отново стана най-богатият град в Италия. Сега членовете на големите фамилии, международните търговци и банкерите, несигурни за бъдещето, изнасят навън богатствата си и се говори, че Флоренция е в плен на глада и епидемиите. Харчат всички налични публични средства, за да завладеят отново Пиза – стратегически град за флорентинската търговия, а народът гладува. Свободата е хубаво нещо, скъпи Донино, да морализираш обществения живот, е благородно начинание, но ако цената е гладът, свободата няма смисъл. Повярвай ми, същите, които днес подкрепят Савонарола, ще го изядат жив.
– Освен това – добави Браманте с усмивка – изглежда, че последователите му горят произведения на изкуството на своята клада на суетата. Що се отнася до нас, това означава един площад по-малко, на който да продаваме таланта си...
Те също тръгнаха. Ковчежникът и сенешалът вървяха отпред, а той и архитектът ги следваха. Озоваха се в голямата зала, в която бе приготвена трапезата. Освен четиримата, които бяха срещнали по-рано, забелязаха в далечната част на помещението херцога с почти всички поканени от Милано, около трийсетина гости, флорентинската делегация още не беше пристигнала. Една великолепна женска фигура се отдели от групата и се отправи с бързи стъпки към тях.
– Маестро Леонардо, маестро Донато, много се радвам да ви видя отново!
Беше Чечилия Галерани – жената, към която Мавъра изпитваше допреди няколко години опустошителна страст. Дамата, която Леонардо бе нарисувал за нейния пламенен любим с хермелин в ръце, който всъщност беше пор. Смятаха този женски портрет за най-красивия на всички времена. Различен от портретите на Симонета Катанео от Ботичели, по-чувствен, по-жив. Тогава тя бе на шестнайсет години, малко момиче, колкото и да се стараеше да прилича на зряла и опитна жена. Произхождаше от заможно семейство, но бе останала без баща и връзката ѝ с Мавъра най-вероятно я беше спасила от задължително встъпване в монашество. Роди му син Чезаре, който сега бе на пет години. След това в двореца дойде Беатриче д’Есте, дъщеря на Ерколе I, владетел на Ферара, и сестра на Изабела, синьора на Мантуа. Беатриче бе съпругата на херцога. Всъщност не беше красива жена, макар и две години по-млада от Чечилия. Херцогинята изтърпя една година отсъствието на съпруга си, но после призова Мавъра да изпълнява съпружеските си задължения. И той отстрани любовницата си, като ѝ подари дворец в града и граф от провинцията: двореца „Карманьола“, в който да живее, и граф Карминати, за когото да се омъжи.
Не беше важно какво изпитваше тя заради това, че бе отхвърлена, нито какво изпитваше детето заради това, че нямаше баща. Чечилия пишеше писма на латински и поезия на правилен тоскански. Беше необикновено интелигентна жена и Леонардо бе завладян от нейния чар. Тя обичаше да събира философи и литератори в миланския дворец, а той, макар и „неграмотен“ – бе започнал да учи латински наскоро, – беше приет там като мъдрец сред мъдреците. Донато Браманте също ходеше често.
– Чечилия! – Леонардо остана без дъх.
Сега Галерани, по-точно графиня Карминати, беше на двайсет и три години. Леко понапълняла, но за Леонардо бе по-красива, отколкото когато я бе нарисувал. По-зряла, по-женствена. Между тях се случи... портретът. Онези дълги мигове тишина, в които той я гледаше внимателно в очите, очаквайки някое потрепване, та да му разкрие тайната ѝ. Долавяше с крайчеца на окото си любопитството, с което го наблюдаваше само като бе обърнат на другата страна и никога не се осмеляваше да срещне погледа му. Портретът е игра за двама, а това беше труден двубой между двама внимателни и равностойни наблюдатели, които се изучават дълго – той, за да вникне в душата ѝ, тя, за да улови в неговите очи собствената си същност. Бе я нарисувал така, с нейния загадъчен поглед, който се спираше върху неговите рамене. Взря се в нея, когато в стаята бе влязъл херцогът, и тя го погледна с унесена усмивка, докато порът, който беше в ръцете ѝ, се изправи на задните си лапи, изплашен от внезапния шум. Това е моментът, каза си той. Миг животинско неспокойствие, над което властваше успокояващата сила на човешката любов. Чечилия веднага се разпозна. Очевидно тя бе спечелила двубоя и това е тайната на всеки сполучлив портрет.