– Ще ми обещаете ли? – настоя Мавъра.
Леонардо се поклони елегантно още веднъж, отговаряйки с недомлъвки, и се оттегли с двамата придворни. След малко вече разместваше лостовете на валяците на своя механичен барабан, подготвяйки го за маршов ритъм, прикрепяше влекача към самоходната количка и я навиваше според броя завъртания на манивелата за първия опит. Постави ръчната спирачка, после застана зад една врата, хванал другия край на въжето. Дръпна го, количката потегли, барабанът отмерваше ритъма като на конен парад и той чу аплодисментите, които се разнесоха от голямата зала.
Леонардо излезе от скривалището си.
– Твърде кратко – каза му Бота. – Навийте я за още две завъртания.
При втория опит количката спря точно там, където трябваше. Но поканените посетители вече ги нямаше, бяха отишли да посрещнат гостите от Флоренция, очевидно пристигнали току-що. Прислужниците в кухнята върнаха обратно количката и прикачения музикален компонент на изходната точка. Леонардо отново нави пружините. Беше си свършил работата и се отправи към просторното помещение, от което бе дошъл.
– Поканен сте на обяд – каза му Бота, като му благодареше с ръкостискане. – Защо си тръгвате?
– Не ям дивеч и глиган. Ще сляза долу, на масата на ординарците, и ще помоля да ми направят зеленчукова супа.
Всички знаеха, че не хапва месо, а в двореца не се ядеше нищо друго. Слезе в трапезарията на придружителите, там бе сложена огромна трапеза за оръженосците, конярите и наемниците на важните гости, но не и за прислугата.
Седна, където намери свободно място. Не познаваше почти никого, обаче тук имаше много интересни лица. Тъкмо бе открил Христос, ала все още си нямаше Юда: не искаше да го изобразява както обикновено – пресилено подъл. Според традицията Юда беше прототип на „юдей“, така казваха църковните отци. И дори при Данте мястото на предателите, където е Юда, над което властва самият Луцифер, носи името Юдека, а това на обикновен език е юдаика, еврейският квартал, както в някои италиански градове. Но не смяташе да му направи грозна карикатура. Най-често го рисуваха с тъмно лице, за да го отличат. Той щеше да го изобрази като другите апостоли, просто щеше да бъде в сянка, неозарен от светлината на християнската милост. Липсваше му само субект.
Веднага щом се настани, се сети, че познава мъжа, седящ срещу него – това беше един слуга на Джулиано Марлиани, момче за всичко, помощник. Забеляза, че яде с лявата ръка, и започна да го наблюдава внимателно. Държеше дясната си ръка под масата и по лекотата, с която хващаше тризъбата вилица, за да си вземе парчета месо от подноса, можеше да се съди, че беше левичар като него. Леонардо привлече вниманието му.
– Вие... Говоря на вас. Не сме ли се виждали? В Павия, помните ли?
Помощникът вдигна глава от ястието си и го огледа внимателно. Най-после се усмихна.
– Месер Леонардо, не може да бъде! Защо не сте горе при важните гости?
– За да не се налага да се храня с кръв... Вземете!
Ненадейно му подхвърли къшей хляб и мъжът, чиято лява ръка беше заета, измъкна инстинктивно изпод масата ръката си с липсваща длан. Все още нямаше своя Юда, но бе открил нещо много интересно.
Лекарят Джулиано Марлиани – отбеляза той наум – има помощник без ръка.
3
Беше един от онези дни, които се забравят бързо, защото е известно, че мъглата е най-добрата приятелка на забравата, както всъщност и на негодниците и глупаците. Затова, когато имаше гъста мъгла в Милано, всички стояха заключени вкъщи. Или пък отиваха на работа по най-краткия път, затваряха се и повече не излизаха навън. Салаи бе отворил прозорците, за да прогони лепкавите миризми от лепилата, разтворителите, развалените яйца за мазните темперни бои, които се смесваха с дъха му. Беше се показал на двора да вземе въздух, но още щом в сивотата на площадката видя как се олюлява черният силует на мъж с качулка, изкрещя и веднага затвори.
Силните удари на чукчето на вратата го стреснаха. Затъкна нож в пояса на гърба си, преди да слезе да отвори. Мъжът с качулката откри лицето си пред него. Беше францискански монах на не повече от петдесетина години, с широка сива одежда, чиста и от хубав плат, имаше кръгло и привидно добродушно лице, но много остър поглед.
Салаи въздъхна от облекчение.
– Вкъщи ли е месер Леонардо? – попита свещеникът. – Казвам се Лука, брат Лука Пачоли.
Салаи му направи знак да влезе и го изчака да тръгне пръв, за да не види ножа и да не си въобрази странни неща. Погрижи се да затвори вратата след себе си.