– Или пък е толкова духовен, толкова обзет от своята жажда за знание...
– Но никога няма да има деца.
– И го казваш на францискански монах? Понякога, особено в наше време, е по-добре да сътворяваш мъдрост, отколкото да сътворяваш тела.
Брат Лука се опита да смени темата. Видя точно пред спорната картина един триножник, на който имаше бяло платно със същите размери. На него беше скицирана същата композиция. Попита Джан Джакомо защо я прерисуват и момчето му отговори, че са намерили клиент за картина върху платно. Монахът прибра очилата в джоба си.
– Той, маестро Леонардо, в тази зала ли работи? – попита.
– Не, почти винаги се затваря в ателието си – отвърна чиракът. – Ако желаете да го изчакате там, ще ви заведа.
Пачоли се съгласи.
– Тогава заповядайте, насам.
Джан Джакомо се отправи към дъното на залата и монахът го последва.
– Той предпочита да работи в малки пространства. Казва, че това му помага да се съсредоточи.
Влязоха в малка стая, подредена и обзаведена с чувство за мярка. В дъното имаше бюро, зад което забеляза два сандъка под прозореца. Отпред стоеше само един триножник, на който бе поставена вече грундирана дъска, но върху нея още не беше нарисувано нищо. Единствено бюрото бе малко разхвърляно, имаше книги и листове, натрупани навсякъде, ала това беше нормален безпорядък за писалище на учен, кипящ от работа. Стана му приятно, като видя отворена своята книга „Всичко за аритметиката, геометрията, пропорциите и пропорционалностите“, а до нея – лист с чертежи на петоъгълник и редица неразбираеми изчисления в полето.
– Ако искате, заповядайте на масата – каза момчето. – Учителят ми е доста непредвидим. Работи върху „Тайната вечеря“ в „Санта Мария деле Грацие“. Понякога излиза от къщи сутринта, ходи при доминиканците и остава там да рисува цял ден, дори забравя да яде. Друг път отива, рисува малко и се прибира веднага. Понякога пък прекарва около час в размишления върху творбата си и после дни наред не докосва фреската. Ако му кажеш да побърза, ти отговаря, че голяма част от работата на един художник се извършва в ума, а не с ръката. Да, но клиентите се ядосват... Заповядайте, аз ще бъда оттатък. Повикайте ме, ако се нуждаете от нещо.
Чиракът си отиде и брат Лука, останал сам в ателието, не седна веднага, а заобиколи писалището, за да хвърли един поглед на сандъците, които бяха отворени и доколкото виждаше, пълни с книги. После се вгледа по-добре. Само в единия от тях имаше неопределен брой томове, в другия бяха тетрадките на маестрото. Взе една и започна да я разлиства. Рисунки и записки. Записки и рисунки. Схеми на машини, пейзажи, човешки лица. Анатомични рисунки. Разбра, че и рисунките бяха записки. Пребърка джоба си, но не намери това, което търсеше. „Как го е направил?“, запита се той. На масата видя лупа и я взе, за да почете. Текстът беше написан огледално, вървеше от дясно наляво. Ето как постъпва един левичар, за да не изцапа страницата, на която пише.
Вниманието му обаче беше привлечено от лист, който зърна на другия край на масата: рисунка на мъж с крака, които бяха едновременно изпънати и разтворени, и ръце, широко разперени перпендикулярно на тялото и в същото време вдигнати, като върховете на пръстите бяха на височината на върха на главата. Мъжът бе вписан в кръг и в квадрат. Разбра, че това бе Витрувианският човек. Но не беше очертан както трябва, или поне както си мислеше, че трябва: кръгът и квадратът нямаха общ център, както той обясняваше на своите ученици. Квадратът следва да бъде вписан в кръга, а центърът на човека трябва да е пъпът и в двете фигури. В противен случай не е в сила геометричното съвършенство на божествената рисунка. Леонардо обаче беше нарисувал кръга – божествения символ – около пъпа, а квадрата – земната фигура – с център гениталиите. Объркал се е. Със сигурност се е объркал. Витрувий изобщо не споменава гениталиите, а съвършената геометрия, на която трябва да се основава красотата и която отразява музикалния ред на сферите, с тази рисунка отиваше по дяволите. Все едно да разделиш неизменно физическия елемент с център инструментите на похотливостта от духовния елемент – кръга – с център пъпа. Как така?
Или пък... Да, да, беше го преправил в своята килия, за да докаже това, което тази рисунка, изглежда, му разкриваше. Може би отношението между страната на квадрата с център гениталиите и радиуса на кръга, очертан около пъпа, беше... Да, радиусът трябваше да бъде средно пропорционален на страната на квадрата и дължината на самата страна минус радиуса: божествената пропорция, средното съотношение между цялото и останалата част, отсечката от сегмента, която се отнася към по-малката, както цялото към нея. Пропорцията, самоповтаряща се до безкрайност, ключова за самия самоповтарящ се механизъм на живота; тази, върху която се простира до безкрай цялата редица на Фибоначи, златното отношение между диагонала и страната на петоъгълника, за която Платон приема, че многостенът с дванайсет петоъгълни стени – додекаедърът – е основен атом на живота, символ на квинтесенцията, духът на света, spiritus mundi...