Живяхме в пламенно време, ала настъпи часът да напуснем бойното поле.
Тръгваме си след достойна капитулация, с високо вдигнати глави и без съжаление. Направихме това, което беше по силите ни, останахме на своето място до края, макар да знаехме, че всичко бе загубено. Получиха Сфорцинда, но не и нас. Хвърлихме се в празното пространство с огромните разперени и стабилни крила от восъчно платно и се понесохме плавно над главите на нападателите. Виждахме ги под нас съвсем мънички и всички гледаха нагоре ужасени. Вятърът ни държеше във въздуха и започвахме да бутаме с ръце, крака и чела лостовете, за да размахаме крила с все сила и да наберем отново височина, щом вземехме да се снижаваме. Как се учудиха, когато разбраха, че тези, които намалиха наполовина редиците им, бяха четирима! Каква безпомощна завист изпитаха, като ни съзряха да летим над покривите и да изчезваме в облаците...
Никой не може да избяга от забвението, но ние ще се съпротивляваме, колкото е възможно.
По едно време видяхме херцогинята без херцогство да свива на юг. „Къде отивате, синьора? – извиках ѝ аз. – Върнете се!“ Гледах я как изчезва в посока към слънцето и разбрах. За нея нямаше никакъв смисъл да се съпротивлява на тъмните сили дори отвъд пределите на живота. За нея, където и да се намира, важното беше да си потърси някакво херцогство, на което да бъде херцогиня... После, потрепервайки, забелязах, че Салаи се приближи твърде много до слънцето, восъкът на крилата му се разтопи, могъщите крила се разкъсаха и той се сгромоляса.
„Салаи! – извиках колкото ми глас държеше. – Салаи!“
– Учителю...
– Да?
– Учителю!
– Какво има?
– Викахте ме насън...
ПЪРВА ЧАСТ
Лекарят Джулиано Марлиани има помощник без ръка. Прекрасна Чечилия, моя любяща богиньо…
Из записките на Леонардо да Винчи
1
Милано, Корте Векия, 7 февруари 1496 г.
Момчето влезе запъхтяно и с пребледняло лице, нямаше го онова обичайно непринудено и непокорно изражение, което носеше и радост, и мъка на неговия учител. Леонардо го огледа внимателно, сякаш нищо не се бе случило, и продължи разговора си с Фацио Кардано, дошъл да го види в работилницата му в Корте Векия до катедралата. Фацио Кардано, беззъб и много грозен човек, беше облечен в неизменната червена одежда и тъкмо намяташе черната си мантия. Обличаше се винаги по един и същ начин, беше странна особа. Никой в Милано не знаеше дали е лекар, или юрисконсулт, ала със сигурност се знаеше, че се занимава с алхимия и окултни науки. Наскоро беше прехвърлил петдесетте, понякога си приказваше сам, разговаряше със своя дух закрилник. Знаеше много неща, но беше олицетворение на безредието, смесваше наука и суеверие, аст рология и анатомия, алгебра и египетска митология в едно знание, лишено от порядък и последователност, в което демоните и теоремите на Евклид бяха обект на една и съща неясна научна дисциплина. Той обаче разполагаше с ценни книги и Леонардо отдавна искаше да се добере до съчиненията на Ал-Кинди, които Фацио се хвалеше, че притежава, ала никога не му ги беше показвал. Би желал да научи и математиката, в която сер Фацио се смяташе за специалист, но всеки път избягваше въпросите му: „Как се изчислява лицето на триъгълник и защо не е възможно да се изчисли лицето на кръг?“.
– Ето сто и деветнайсет жълтици. Пребройте ги и вие за по-сигурно.
Поне този път сер Фацио се появи със съвършено нов екземпляр, с неразрязани страници, на „Всичко за аритметиката, геометрията, пропорциите и пропорционалностите“ от Лука Пачоли. Щеше да му го даде за 130 жълтици – доста значителна сума, два пъти по-висока от цената, дето плати за Библията, преведена на достъпен език, която трябваше да му послужи за „Тайната вечеря“ в базиликата „Санта Мария деле Грацие“. Но книгата на францисканеца от Сансеполкро беше точно това, от което се нуждаеше Леонардо. В нея имаше всичко. Тя наистина обхващаше цялото математическо познание на тяхното време – от алгебрата до двустранното счетоводство, от архитектурата до перспективата, от Евклидовата геометрия до финансовата математика... абсолютно всичко. След дълги преговори бяха намалили цената на 119 жълтици и сега Кардано, сложил парите в кожена кесия, най-после бе решил да си върви. Добре подвързаната книга беше там, на масата в средата на стаята.