С крайчеца на окото си Леонардо следеше притеснено движенията на Джан Джакомо, неговия петнайсет годишен чирак, когото обаче той наричаше Салаи, на името на дявол от „Морганте“ на Пулчи. Беше забелязал, че момчето се прибра с мръсна и влажна хартиена фуния, която остави на масата до книгата от Лука Пачоли, след това отиде да седне на пейката зад него, откъдето вече не можеше да бъде тайно наблюдавано.
– До скоро, маестро Леонардо! – сбогува се Кардано.
Художникът го изпрати до вратата на приземния етаж и отвърна:
– До скоро!
След това се качи отново горе. Салаи все още беше там, свит на пейката и пребледнял, сякаш по пътя бе срещнал самия Велзевул. Трепереше. Леонардо се втурна към окървавената фуния, оставена на масата от неговия помощник. Разтвори я и когато видя какво има в нея, отскочи назад от погнуса. Човешка ръка, отрязана с точен удар в китката. Кръвта беше прясна.
– Полудя ли? – извика той, обръщайки се към Салаи, който извърна към него поглед, сякаш молещ за милост. – Знам, че си крадец и рецидивист, но сега си взел да крадеш от ближния си и части от крайници...
От деня преди пет години, в който баща му, беден работник от Брианца, го бе, така да се каже, „подарил“, Джан Джакомо започна да проявява този недостатък – беше закоравял крадец. Не от необходимост, защото Леонардо го обичаше като свой син и харчеше за него повече, отколкото за себе си, а поради някакво болестно състояние. Крадеше пари, бижута, всякакви ценни и не толкова ценни вещи, дори скъпите пигменти за ултрамариново синьо, които струваха осем дуката за унция, колкото наема за една година в градчето. Беше по-силно от него, не можеше да се удържи, сякаш търсеше отплата за това, че е бил изоставен от родителите си на десет години, сякаш самата природа имаше дълг към него, а всички останали човешки същества, независимо от класата, пола или възрастта, не бяха нищо друго освен носители на този огромен дълг. Леонардо бе твърде привързан към помощника си – в момчето, което намираше за прекрасно, той виждаше себе си като юноша, със същите златисти къдрици, със същия безочлив и арогантен поглед, с който, малко по-голям от него, бе позирал на своя флорентински учител Верокио за статуята на Давид, в която беше увековечен с цялата си тогавашна неосъзната и мрачна дързост. От друга страна, това също ги свързваше – бяха ги изоставили на ранна възраст. Но със сигурност прибягваха до противоположни начини да търсят отплата: Джан Джакомо крадеше всичко възможно, докато единственото, което искаше да открадне Леонардо от майката природа, бяха нейните безкрайни тайни.
– Е? Онемя ли?
Салаи започна да мърмори ругатни на диалект, характерен за Брианца. Когато речта му стана по-ясна, на Леонардо му се стори, че разбра следното: на свечеряване момчето вървяло край катедралата под изградения наскоро полигонален купол, за който и Леонардо бе представил проект, но не беше одобрен. Под скелето, което все още стоеше монтирано откъм строящата се страна на църквата, то чуло ужасяващ писък, идващ от високо. Работниците трябваше вече да са разглобили всичко и затова би следвало да няма никой. Салаи се спрял и погледнал нагоре, но в полумрака не успял да различи човешки фигури. Веднага след това зърнал как нещо тупва току пред него и се навел да види падналия предмет. Била отрязаната ръка. Взел я, увил я в хартия, пъхнал я в чантата и хукнал да бяга като обезумял към Корте Векия. Това бе всичко. Не искаше да го питат защо е постъпил така. Не помислил, съвсем спонтанно му хрумнало да увие ръката в хартия и да я занесе вкъщи.
– Измий я! – нареди му учителят.
– Какво?
– Това е знак от небесата. Отрязването на ръката е класическото наказание за крадците. Дясна ръка е, следователно собственикът ѝ сигурно е откраднал нещо много ценно. Натъкнал си се на нея, за да разбереш каква ще бъде съдбата ти, ако не престанеш да отмъкваш неща на всяка крачка. Какво чакаш? Казах ти да я измиеш.
Джан Джакомо стана и се приближи към масата, все още нерешителен. После прихлупи хартиената обвивка и слезе на долния етаж. Върна се след няколко минути с ръката без окървавената фуния. Леонардо я взе и я огледа внимателно.
– Хубава ръка – каза той. – Няма мазоли. Не е нито на селянин, нито на войник. Но не е и на принц. Освен ако... Сетих се! Това е дясната ръка на левичар.
– Левичар като вас – отбеляза момчето. – Разбирате от тези неща.
– За разлика от мен обаче, левичар, който е бил принуден да се поправи и който при писане, вероятно само при писане, е използвал тъкмо тази ръка. Има следа от мастило на показалеца – знак, че е умеел да пише и го е вършил често...