– Възможно е този, на когото е, да е все още там – подхвърли Джан Джакомо. – Ако побързаме, ще намерим собственика и можем да му я върнем.
– Но можем и да се натъкнем на неговия преследвач, а той, както изглежда, е въоръжен с брадва и ятаган – разрезът е точен, сякаш е направен от опитен палач или от албански стратиот[4]. Виждаш ли? В града има неколцина ветерани от войната с французите на Шарл VIII. Били са изпратени от венецианците и са прословути със своята жестокост: въоръжени до зъби, обезглавяват враговете по-лесно, отколкото ти можеш да унищожиш парче кашкавал. Кажи ми какво ще прави притежателят на дясната ръка сега? Ще си я държи в кутийка за спомен ли? На нас обаче тя би могла да ни послужи.
Салаи не го попита за какво, вече бе разбрал. Учителят му имаше мания да разглобява всякакви неща, да ги отваря и разрязва, дори мъртви същества, независимо дали са хора, коне или птици, за да научи (или проучи) как функционират. Мания, която момчето не проумяваше. Той поне само крадеше, неговата пристрастеност не изискваше особени обяснения. Печалбата от една кражба бе очевидна. А какво можеше да се спечели от разрязването на трупове? Това беше отвратително нещо, болезнена страст, по-лоша от неговата. Но от друга страна, никога не би дръзнал да чете морал на своя учител. Учителят му беше добър човек и нямаше никаква вина за онова, което му се бе случило и заради което още не намираше покой, нито някога щеше да намери.
– Да анализираме трезво – добави Леонардо, вероятно за да го успокои. – Един човек без ръка, ако все още е жив, не остава незабелязан, нито пък стратиот, въоръжен с ятаган.
След тези думи започна да движи ръката, сякаш беше от глина, вдигна я в жест за благословия, пос ле взе кредата и я очерта на лист хартия. Чертаеше всичко с изключителна бързина. Носеше със себе си малки тетрадки, които изработваше сам, като изрязваше листовете и ги зашиваше в лесни за използване формати. Понякога се спираше на улицата и нахвърляше някоя скица или си водеше записки. Най-често следеше някого или подхващаше разговор с напълно непознати хора, разказваше им забавни анекдоти или тъкмо обратното, страховити случки, за да изучава израженията им, а щом се върнеше в работилницата си, неговата „фабрика“, както я наричаше, ги пресъздаваше точно на листа. Салаи го разбираше само донякъде, беше нещо подобно на неговата потребност да краде. В края на краищата и Леонардо крадеше, макар че парите изобщо не го интересуваха. Учителят му искаше да отмъкне от тези хора душите им. Сега, като започна да учи за „Тайната вечеря“ в църквата на доминиканците, тази негова дейност на плячкосване, така да се каже, на чуждите чувства беше станала обсебваща. Той трябваше да изобрази реакциите на дванайсетте апостоли, когато Христос им казва: „Един от вас ще Ме предаде“. Искаше да улови характерната индивидуалност на всеки. Държеше сцената да бъде истинна, правдоподобна.
Откакто го познаваше обаче, от пет години, го бе виждал най-вече да изучава коне, да извършва дисекция на трупове и да рисува с анатомична точност мускулатурата им. Правеше го заради един проект, който можеше да му осигури вечна слава и да го превърне в най-търсения художник за времето си. Щеше да му даде желаната, но и страховита свобода. Трябваше да изработи най-колосалната конна статуя, която някога щеше да бъде създадена, изучаваше техниката за леене на най-голямата бронзова маса, която някога щеше да бъде излята. Учеше ден и нощ, защото нямаше да е никак лесно да нажежи и охлади равномерно подобно количество метал. Но който съумееше да го постигне, после щеше да прави ужасяващи оръдия. Французите на Шарл VIII, успели за пръв път да измайсторят с една-единствена отливка ефективни и много леки артилерийски оръдия, тероризираха италианците две години и превзеха Неаполитанското кралство, сякаш за тях това беше просто разходка.
Лудовико Мавъра[5], херцог на Милано, макар и скептично настроен към резултата от начинанието, бе силно заинтересован от осъществяването му. Това трябваше да бъде конната статуя на неговия баща Франческо, кондотиер и родоначалник на херцогската династия Сфорца, въпреки че отлагаше официалната церемония за приемане на титлата. Но освен това паметникът щеше да оповести на целия свят, че в Милано, както се отливаха коне с височина дванайсет лакътя, така можеха и да се създават оръдия с внушителни дула и далекобойност.
Честно казано, не изглеждаше владетелят на Милано изобщо да е вярвал в способността на Леонардо да направи кон с такива размери. Ала трябваше да промени мнението си, когато скулпторът изработи глинения макет на плацдарма в замъка „Порта Джовия“. Един-единствен кон, но с височина дванайсет лакътя – два пъти повече от най-високата конна статуя, създавана някога в историята. Така Мавъра се убеди и всичко беше подготвено. Херцогът нареди да се набавят 160 000 фунта метал за завършване на творбата, а Леонардо бе разучил система с три пещи и една решетка за изливане на разтопения бронз около колосалния глинен калъп.
5
Лудовико Сфорца, наричан Мавъра (Il Moro) най-вероятно заради тъмната му кожа и черната му коса. – Б. пр.